Част II от IV
От Ян Марс, Ванкувър, Канада
Оригинално заглавие: Chemical Algebra: Enjoying the fruits (and salts) of Jan Scholten’s invention, Interhomeopathy, 2009
Тази статия представлява почва за размисъл, предложена от канадския хомеопат Ян Марс. Това е първата от четирите части, публикувани в Interhomeopathy през 2009 година. Интересно четиво - и едно потвърждение, че имаме много спътници в размислите, в проучванията, в търсенията и съмненията, и в практиката.
Част втора: Развитие
За краткото време, откакто се ползваме от книгите на Ян Шолтън и работата, последвала тази посока, практикуващите хомеопатия продължиха да практикуват хомеопатично, като понякога отделяха време за проучване, или по-точно, за възприемане на многото съвременни линии на развитие. В съответствие, продължават да се появяват клинични резултати. Лекторите, чиято практика бе направлявана от други метафори, на свой ред насочиха размишленията си към лекарствата, направени от елементи и минерали. В книгата на Масимо Манджалавори “Благородни и основни метали – алхимичен поглед“ (2005) откриваме подход, който съчетава за хомеопатията букет от „езотерични“ методи (алхимия, антропософия, дори поглед към таро). Във всички тези предложения виждаме съвпадения и различия между новата работа и тази, която вече е извършена (Манджалавори, например, поставя темите си йерархично, както прави Морисън в книгата си „Въглерод“.) Всеки от тези трудове илюстрира собственото разбиране на практикуващите за химичната алгебра. В книгата на Манджалавори сме свидетели на съчетаването на материали „извън хомеопатията“ (това е една нищо-незначеща фраза, която се саморазрушава още щом бъде изговорена: като универсална наука и изкуство, за хомеопатията няма понятие като „извън“) и това е знак, че всеки продължава да черпи идеи от всеки възможен източник в съответствие с единствения закон (sic), познат на несъзнаваното – а именно „използвайте всичко, което резонира…“ – така че да склони будните практикуващи към хомеопатично предписание. Присъствието на такъв материал у Манджалавори ни напомня и за аспекта на „вратата“ в Шолтъновия етап 4, и резонирането му с еврейската буква dalet, която има числова стойност 4:
„Докато следваме уликите – звезди, числа, цветове, растения, форми, стихове, музика, структури, се разкрива огромна структура от връзки на много нива. Намираме се в отекващ колектор, в който всичко откликва и за всичко има отредено място и време.“
Джорджио де Сантиляна и Херта фон Дехенд, „Мелницата на Хамлет“, Бостън, 1969 г.
Като вземем предвид, че резонирането е реалният начин, по който работи нашия ум (а така работи и еволюцията, самата природа), а експериментите и новите открития се развиват бързо (в края на краищата, в хомеопатията живеем през златен век, вид ренесанс или период на културна еволюция), прилагащите хомеопатичната алгебра са изправени пред продължаващата задача (необходимост) да развиват и нашето изкуство и наука – по хода на Етапите и Епохите! (Седем епохи (серии), и да добавят към тях и лантанидите и актинидите…)
Такава еволюция със сигурност се върти около една основна идея, която сама по себе си е следствие от групиращо, или тематично мислене: ако темите, извлечени от субстанциите, могат и трябва да бъдат комбинирани по някакъв начин, когато тези елементарни субстанции се комбинират в съединения, то тогава практиката на такова тематично комбиниране не зависи от темите, заявени от, да речем, Ян Шолтен или дори от който и да било учител. Не е необходимо робски да следваме (а и той искал ли го е някога от нас?) темата на Шолтен за дадено лекарство. Такова механично копиране или папагалско повтаряне на теми просто би показало нашето собствено фиксирано състояние или етап, правейки невъзможно добиването на прозрение като тези на Раджан Шанкаран по отношение на лекарството, известно преди като Natrum sulph (вижте Първата част на тази статия). И все пак, прозрението на Шанкаран само по себе си потвърждава алгебричния подход. Ето как се развиват нещата в науката: прави се еволюционен скок и въпреки че много подробности могат да бъдат променени с времето, самият скок остава неоспорим. С развитието на тематичното (групиращо) мислене чрез прилагането му в клиничната практика, неизбежно ставаме свидетели на културна еволюция, развиваща се в хомеопатията. Разглеждайки това като едно цяло, виждаме промяна на парадигмата. Следователно, не трябва да сближаваме трудовете на Ян Шолтън и Раджан Шанкаран, или на други учители, едни с други: а ние самите сме тези, които трябва да сближим мисленето си с взаимните ефекти на цялото, и следователно с онова, което всеки такъв учител ни предлага – ние трябва да израснем в тези нови дрехи. Да, някои ще продължат да казват, че виждат „новите дрехи на царя“; човешкият аспект у нас, наречен „гордост“, често не позволява на повечето да изразят ентусиазъм за работата на другите – работа, която се чувстваме принудени да критикуваме, преди да можем, неохотно, да я потвърдим, да кажем „да“. (Трябва да добавя обаче, че има и други гласове, които, напротив, винаги възкликват – като Елизабет Тейлър за всеки от браковете си – „Този наистина е истинският!“)
Да „разопаковаме“ въвеждането на тематична алгебра
Казано просто, предполагам, че ако „разопаковаме“ тематичната алгебра, тя потенциално ще промени всичко в практикуването на хомеопатията. Ето един най-базов пример: нито дори една част от информацията, завещана ни от годините опит (чрез клиника, токсикология или доказване) и включен в този обемен труд, наречен „хомеопатична Materia Medica“, вече не е просто себе си. Не е достатъчно дори една част от тази информация да бъде просто прочетена като приложима към даденото лекарство, за което номинално е посочена. Повтарям, вече не можем да бъдем сигурни за нито една част от информацията, че принадлежи уникално и единствено на лекарството, за което традиционно е била прикрепена. Ако даден симптом е даден „за Sepia“ или „за Lachesis“ – да, той може да е „верен за това лекарство“, но истинността на това твърдение бледнее в сравнение с осъзнаването, че може да е верен и за цял клас лекарства, към който Sepia или Lachesis принадлежат и са само едни от членовете. Като имаме предвид колко голям може да бъде даден клас, какъвто е „Животни“, например, или толкова специфичен, колкото е Viperidae, или като неотдавна маркираниян като „подобни на котките“, това означава, че за всеки елемент от информацията ние трябва да намерим правилното ниво в йерархията от тематични групи, за да осъзнаем пълните възможности за предписание; стига, разбира се, да сме идентифицирали като активна дадена тема в конкретния клиент, който седи пред нас.
Втори аспект на този пример: Ако един практикуващ хомеопат ни преподава (демонстрира, илюстрира чрез излекуван случай, убеждава ни) аспекти на лекарство, които никой друг не е забелязал преди, тогава за нас, които използваме в практиката си алгебричния метод или които анализираме случаите си, използвайки тематично групиращо мислене, се очаква (или се налага) да присвоим откритието на нашия лектор към моментното алгебрично разбиране на лекарството, за което става дума. Тоест, ако мислим в тематични групи, трябва да се постараем да поставим новооткрития (или отдавнашен) аспект на всяко лекарство под едно от съществуващите заглавия или да вникнем отново в комбинацията от темите му, или да допълним тематичните аспекти, които сме събрали дотогава.
Ако искаме да изслушаме хомеопата Х – който (случва се) не практикува по систематичния подход на тематичната алгебра, но е учител/практик, чиято работа уважаваме, тогава трябва да присвоим тематичното прозрение, предложено ни от хомеопат Х, към нашето тематично разбиране на съответното лекарство. Не е добре да казваме: „Е, щом Х не е съгласен с нашия начин на мислене, не се налага интерпретираме, за да обясним клиничното му наблюдение!“ Търсейки интерпретация, може да се окаже, че систематичната рамка, която сме използвали, за да подходим тематично към въпросното лекарство, се променя в един или друг детайл. Ако стане така, можем да бъдем спокойни, защото знаем, че ние, като хомеопати, практикуваме „нормалната наука“ на Томас Кун: онази фаза, която настъпва след „революционната наука“, която установява новата парадигма (Кун, „Структурата на научните революции“).
Тъй като излизат нови клинични доказателства, може да се образува „празнина“ в дотук установената алгебра за дадено лекарство – нека вземем за пример Merc iodatus flavus и един прекрасен случай на това лекарство – случай, при който поведението и симптоматиката на пациента са ясно структурирани чрез метафората „тигър“ (случай на Манджалавори):
„Мечтая да имам зъби като на тигър… Но трябва да внимавам как си затварям устата, иначе ще си направя дупки и ще получа язви там…“
(9-годишно момиче, у Манджалавори, „Благородни и базови метали: алхимичен поглед“, стр. 84)
Такава пропаст между алгебрата и случая може да продължи да съществува в продължение на много години (или само за няколко месеца: в края на краищата има много от нас, чиято практика може да предложи решение на всеки конкретен проблем, поставен от алгебричната метафора), но в крайна сметка, освен ако прозрението („тигър“) не може да бъде разбрано чрез тематично (групиращо) мислене, тогава нашият подход няма да е успял да схване този аспект на особения рядък симптом, и, съответно, няма да сме си свършили работата: да разберем особените характеристики на дадения случай и на лекарството за целите на излекуването по избрания от нас начин (т.е. чрез хомеопатичната метафорична алгебра).
Тезата, която защитавам в това есе, между другото, е, че тематичното (алгебрично, групиращо) мислене е неизбежна част от нашия ангажимент да практикуваме. Също така метафорите и аналогиите споделят състоянието на самата хомеопатия: не само че работят, но и функцията им, сама по себе си, е неизбежна част от реалността. Предвид на този факт, както всичко, което иска да оцелее, и алгебричният подход трябва да продължи да се развива – а това ни води към основната задача, пред която сме изправени.
Според мен основният проблем, който алгебричният подход поставя пред хомеопата, е нуждата да разграничи (във всеки анализ) онова, което се появява от време на време от това, което е изграждащо. „Тигърът“ се появява (Манджалавори, цитиран по-горе) под хомеопатичното въздействие на Merc iodatus flavus; а неговите изграждащи, съставни елементи, са живак и йод, всеки разбиран тематично.
Задължение на тези, които преподават тематичния подход, е непрекъснато да напомнят на студентите по хомеопатия да не прилагат метода повърхностно, и такива напомняния вече присъстват. В „Структура“ четем как д-р Шанкаран предупреждава читателя да не се ентусиазира от очевидната поява на животинска тема в случай, който всъщност може да изисква минерал. Тези коментари имат същото значение като мъдрата стара максима на Джеръми Шер, че „Helium изглежда като орел…“ Сега, след случая на Манджалавори, следващия път, когато видим нещо, което смятаме за тигър, няма да имаме извинение да не вземем предвид Merc iodatus flavus, наред с всичко друго, което би могло да изглежда като тигър (тигров комар; тигрово око, вариант на крокодилит); а също и, за съжаление, всичко, което може да се държи като тигър, но да не съдържа „тигър“ в името си (точно както Merc-i-f). Така след случая Rubidium на Шолтън („Хомеопатията и химичните елементи“), когато видим лъвове (клинично!), може би ще погледнем към някои или всички елементи от Етап 1; и в двата примера дори не споменавам хомеопатичните лекарства, приготвени от котки… Масимо Манджалавори добави Zincum phosphoricum към змиите, защото е наблюдавал в клиниката как това лекарство се държи като една от тях. Дивия Чабра открива тематично присъствие на гущерите в Strontium и свързаните с него лекарства. „Пластмасовата“ кутия на Вега Розенберг е пълна с арсеник!
Не само че има безброй клинични примери, които разширяват тази теза, но имаме и достатъчно съвети от другаде относно многото и разнообразни последствия от един важен, основен факт – че не съществува единно, фиксирано тълкуване или превод на даден символ или метафора; и такива тези съвети традиционно биват както отрицателни, така и положителни. Завършвам тази част на статията с примери за тях:
По аналогия
„Да мислим хомеопатично означава да мислим метафорично. Ако не мислим с метафори, сме загубени.“
Миша Норланд, Някои откъси от семинара на Миша Норланд от юли 1995 г., Хомеопатията преди новата ера, том 2 (1996)
„Има сто хиляди минерали и растения и сто милиона животни и насекоми. Излекуването на подобното с подобно представлява метафора и аналогия, а не еднаквост, затова не може да има само един симилимум, и ние не искаме да има такъв, точно както никога не може една съвършена поема да се харесва на всеки човек.
Хомеопатията е поезия или музика, защото е аналогия. Не казваш на някого: „Очите ти са красиви като очи!“ Казваш му: „Очите ти са като езерото през пролетта, а косата ти е като вятъра, който повява през меките листа, които падат на земята през есента.” Ако е правилната музика, ритъм и думи, ще го докосне. Много стихове ви докосват, и го направят по различни начини. Някои са по-добри от други и докосват по-дълбоко и по-дълго, отнасят по-далеч. А други са глупости и няма особено да докоснат никого!
Искаме да работим „по образа на“ и е по-добре така, защото това означава, че практикуващият на всяко ниво може да постигне резултати. Така практикуващите могат да не са перфектни.“
(Джеръми Шер, интервюиран от Роуина Дж. Ронсън)
„Бързата интуиция зависи от „скрития под повърхността ум“, който бързо оглежда ситуацията и намира аналогия, която да предлага разбиране и прогноза. Тези несъзнателни аналогии изплуват като интуиция. Дали са верни или не, зависи не от това колко „интуитивни“ сме, а колко е уместна подлежащата аналогия. Често сме абсолютно прави. Но понякога „скритият под повърхността ум“ се заблуждава от външни прояви и ни отвежда в грешната посока.“
Гай Клакстън, „Умът на костенурката със заешки мозък“
„Може да отбележим, че в тези експерименти знакът „=“ може да означава думите „обърква се със“. ’
Г. Спенсър Браун, „Законите на формата“
„Е, трябва да се признае съвсем ясно и откровено, че методът на аналогията крие много отрицателни страни и много опасности, грешки и сериозни илюзии. Това е така, защото се основава изцяло на опит; и всеки повърхностен, непълен или фалшив опит винаги довежда до повърхностни, непълни и фалшиви заключения, по аналогия, в посока, успоредна на опита, от който те са резултат…
Следователно трябва да се заключи, че методът на аналогията, от една страна, по никакъв начин не е безпогрешен, но от друга страна е способен да доведе до откриването на съществени истини. Неговата ефективност и стойност зависят от пълнотата и точността на опита, на който се основава.“
Валентин Томберг, „Магьосникът“, „Медитации върху Таро“
„Поетът и критик Матю Арнолд, по времето, когато беше инспектор на училищата, разказваше за свой колега, който се хвалел с тринадесетгодишния си опит – а всъщност, както би казал Арнолд, за всеки, който познаваше човека, беше напълно ясно, че нямаше нищо подобно. Човекът е имал една година опит, тринадесет пъти.“
Гай Клакстън, „Умът на костенурката със заешки мозък“
Май 2009
Ян Марс практикува хомеопатия във Ванкувър, Канада; и като всички практикуващи, изследва както изкуството, така и науката в нея.
Следва
