От Дана Улман, 2021

Дана Улман е изключително известен американски практикуващ хомеопат, магистър по обществено здраве и хомеопатия в Бъркли, Калифорния. Той е убеден оратор за ползите от хомеопатията в Съединените щати и по света, учител по хомеопатия, автор на много статии, научни изследвания и книги. Повече за него и неговата дейност на този линк.

Изследването на Улман, което ще възпроизведа в неговата цялост в превод на български език, ще разделя на две части. Оригиналът се намира тук. Още информация по темата, както и медицински трактати, в които е цитирано настоящото изследване, тук.

(***Цифрите в скоби, които често се срещат в текста, показват съответния библиографичен източник на изследването. Цитираната библиография е изведена в отделен файл в края на всяка от двете части на публикацията.)

Въведение

През 1880 година германският фармаколог Хюго Шулц наблюдавал двуфазна реакция при стимулации с малки дози и реакция на потискане при стимулация с големи дози. Днес Калабрезе*** обяснява думите му по-точно:

“Това е връзката между доза, време и реакция, при която има първоначална токсична реакция, зависима от дозата, последвана от компенсаторна / ответна реакция, каквато при ниски дози се усилва и става по-обхватна от оригиналното състояние или стойност на контролната група.”.

Тази зависимост на токсичната реакция от дозата често се наблюдава и в хомеопатията под формата на първоначално засилване на симптомите на пациента.

*** (Едуард Дж. Калабрезе е американски токсиколог и професор в катедрата по екологични здравни науки в Университета на Масачузетс Амхърст. Той е почетен редактор на научното списание Dose-Response. – б.пр.)

Шулц пише, че феноменът на двуфазната реакция обяснява принципа на хомеопатията. Това твърдение води до маргинализацията на неговото важно наблюдение, защото след откритието на хомеопатията, медицината я обявява за схизма. Калабрезе и колегите му забелязват този проблем. Те дистанцират хормезата от хомеопатията, в усилие да намерят стабилно място на хормезата в съвременната наука. През 2010 година обаче Калабрезе и Джонас начеват дебат за възможните връзки между двете медицински системи.

При провеждането на изследвания на хормезата, дозата конвенционално се задържа точно под прага на отравянето, докато в хомеопатичната практика тя е много по-ниска от този праг, дори отвъд физическото съществуване на оригиналната субстанция – стига да е приготвена по типичния начин. Когато е използвал растителни субстанции, Ханеман е разреждал разтвора с вода или със смес от спирт и вода. Използвал е стотичната скала (1:99) за стандартизация. След всяко разреждане той буйно е разтърсвал сместта поне 40 пъти (използвал е термина “сукусия”, който означава вид по-силно разтърсване). Когато е използвал минерали вещества и различни химикали, които са неразтворими във вода или алкохол, той ги е разреждал с лактоза (млечна захар) и е тритурирал сместа (тоест, стривал я е). Нарекъл е този фармацевтичен процес на разреждане и сукусиране (или тритуриране) “потенциране”, защото той и колегите му хомеопати са открили, че по-големият брой разреждания е водел до по-дълги и по-дълбоки ефекти на дрогите, и е намалявал нуждата от повторения на дозата. Но щом даден лекарствен агент бъде разреден 12 пъти при съотношение 1:99 (тоест потенция 12С), или 24 пъти в съотношение 1:9 (тоест, потенция 24Х), съответстващи на числото на Авогадро, има висока вероятност в разтвора да не останат молекули от оригиналната лекарствена субстанция. В хомеопатичната практика редовно се използват далеч по-високи разреждания от цитираните. По-нататък ще засегнем въпроса какви са ефектите от тях.

Хормезата и хомеопатията са преплетени по много начини. Ясната изследователска методология, развита за хормезата, може да помогне и при провеждането на изследователска работа в хомеопатията (8). Токсичните субстанции, които не предизвикват появата на хормеза, могат да го направят след потенцирането им, или най-малкото онези сред тях, които са свързани с живота (9). Лекарствените ефекти на серийно разредените и сукусирани разтвори не се ограничават до субстанциите, които обичайно се използват в хомеопатията като източници на лекарства. Химикалите като хистамин (10), тироксин (11) и аспирин (12), разредени хомеопатично дори отвъд числото на Авогадро, добиват биологични модели, показващи противоположни ефекти на ефектите, предизвиквани от приложението на тези химикали във фармакологични дози (9). По подобен начин бе установено, че натриевият бутират, обещаващ терапевтичен агент за терапията на рака, който таргетира епигенетичните пътища, модулира транскриптома на клетките НЕК 293 (13). Също така антираковите таксани paclitaxel и docetaxel, използвани в химиотерапията, когато бъдат разредени по подобен начин, проявяват различни ефекти върху гените на раковите клетки от карцином на млечната жлеза, без да са цитотоксични (14).

Множество различни изследователски групи са показали, че различни химикали / медикаменти, когато бъдат хомеопатично разредени отвъд числото на Авогадро, могат да стимулират хормезисни реакции в живите клетки (15-17).

Коментирайки работата на екипа на Chikramane*** (20), Калабрезе я обявява за стъпка напред към уеднаквяването на хормезата и хомеопатията. (21) Всъщност, ранните излекувания на Ханеман могат да бъдат определени като естествена хормеза. (9) В началото той е разреждал дрогите си просто до нивото, на което те вече не са токсични, защото токсичността е била единствената сигурна индикация за тяхното прилагане: индикациите за прилагането им според принципите на подобието не са били достатъчно изучени.

*** (Изследването на Прашат Чикраман и още трима индийски хомеопати от 2010, в което се демонстрира, че ултрависоките хомеопатични потенции съдържат наночастици от изходната субстанция.)

Наночастиците могат да причинят хормезисна реакция, тоест реакция в зависимост от дозата. (22) Такива наночастици присъстват в сукусираните ултрависоки разреждания на субстанции, използвани в хомеопатията като лекарства. (22-27)

Съществуват потвърждаващи факти, че хормезата е генерализирана адаптивна реакция, чиято генерализация може да бъде допълнително засилена от ксенобиотичните предизвикателства в наноразмери. (28) Една частица, чийто размер е под 100 нанометра, се нарича наночастица. Поради голямата ѝ повърхностна област в сравнение с обемната форма, свойствата на наночастицата могат да бъдат необичайни в сравнение със свойствата на субстанцията в обемна форма. Тя може да действа дори като сензор на околната среда. (20) Заедно с междуфазната вода*** по повърхността им те, участвайки в двойката наночастици – зона на слоест модел, могат да задържат информацията, която е специфична за източника на дрогите и токсичните субстанции (30). По този начин такива ултрависоки разреждания могат да останат биоактивни в противовес на конвенционалното познание.

*** (Зоната на слоестия модел, която отделя наночастиците, дава основания да се допусне, че физическите наночастици, обвити със структурирани слоеве вода, могат да съхраняват и пренасят информацията от изходната субстанция на дрогите в ултрависоките серийни разреждания. По същество изключващата водна зона представлява структурирана, отрицателно заредена фаза на водата (Н2О3), която се формира до хидрофилните повърхности и изключва разтворените вещества. Наночастиците действат като стабилно физическо ядро, докато заобикалящата ги изключваща водна зона задържа специфичните за съответната дрога структурни или информационни отпечатъци. И докато водата в обемно състояние притежава само краткотрайна структурна памет, двойката наночастици – изключваща водна зона може да поддържа продължителна стабилност и да пренесе информация отвъд границата на Авогадро по време на серийните разреждания и сукусирания (разтърсвания). – Б.пр., от следните източници: https://www.sciencedirect.com/science/article/abs/pii/S0009261416308971; https://waterjournal.org/archives/upadhyay-summary/)

Има две основни възражения против хомеопатията. Първото е, че нейните лекарства често представляват ултрависоки разреждания на медицински субстанции, в които едва ли са останали молекули от източниците. Второто: че лекарствата се представят двусмислено при провежданите “двойно слепи” клинични опити (при които нито участниците, нито изследователите знаят кой е получил активна терапия и кой – плацебо).

Съществуват обширни прегледи на подобни изследвания, които установяват доказателства за настъпили ползи от хомеопатичните лекарства (31-34), но има и такива, които установяват обратното (35, 36). Тези двуяки резултати произтичат от факта, че опитите са предназначени да изпитат съвременни лекарства, а това е изключително индивидуална терапия. Такива опити дори не са подходящи да тестват ефикасността на даден хормезисен агент, защото прагът на токсичност варира от един човек до друг (37).

Въпреки възраженията и полемиката против хомеопатията, нейната популярност непрекъснато нараства в световен мащаб. Всъщност, хомеопатията е практикувана буквално във всяка страна през последните 200 години (38). Използвана е широко от доктори по медицина и множество други здравни и медицински професионалисти като комплементарна и като алтернативна на конвенционалната медицинска грижа, за лечението на много голям кръг от физически, емоционални и ментални оплаквания. Използвана е и за самолечение от обществената публика за дребни, самоограничаващи се оплаквания. Световната здравна организация приема хомеопатията като част от “традиционната медицина” (38).

Как ултрависоките разреждания, употребявани в хомеопатията, могат да бъдат терапевтично ефикасни и да предизвикат хормеза? Появата на нанонауката и новото разбиране за водата могат да ни помогнат да отговорим на този въпрост. Настоящото изследване проучва в дълбочина тази възможност, наред с връзката между хормезата и хомеопатията.

Поява и възход на нанонауката

Ричард Фейнман беше легендарен физик, който още през 1959 година възвести революцията в нанотехнологиите и нанонауките. (39) Революцията, която нанонауките породиха, се намира все още в началото.

И диамантът, и графитът са съставени от въглерод, обаче диамантът е смятан за най-твърдият минерал в света, докато графитът остава един от най-меките. Златото от своя страна, този лъскав благороден метал, който не потъмнява и не задържа петна, се топи при 1,064.44 градуса по Целзий и няма магнитни свойства. И въпреки това, в наноразмери от 10 nm златните частици абсорбират зелената светлина и изглеждат червени, температурата им на топене намалява значително и златният метал вече не е благороден, а при 2-3 nm проявява значителни магнитни свойства (40). Още повече, скорошните проучвания са установили, че златните наночастици имат ефект върху В-лимфоцитите. (41)

Горните факти показват, че свойствата и ефектите на даден агент не се обуславят просто от химичния му състав в обемната му форма, но и от размерите. В действителност специфичните агенти в размери по наноскалата могат да притежават знечителни ефекти и дори драматично различни ефекти в сравнение с тези, които проявяват в обемна форма. Признавайки научния факт, че златото в наноскалата става магнит, започваме да разбираме, че наноразмерите на дадена субстанция могат драстично да променят свойствата ѝ.

Уебсайтът на правителството на САЩ добре описва защо и как материалите по наноскалата играят значително по-голяма роля за материалните свойства и взаимодействия, отколкото досега беше нормално възприето: “Материалите по наноскалата имат по-голяма повърхност от подобните маси от материали по по-големите скали. С нарастването на повърхностната област за единица маса от даден материал, става възможно по-голяма част от него да влезе в контакт със заобикалящите го материали и така да причини реакция.” (42) “Нанотехнологията” – продължава уебсайтът – “ не просто работи на дори още по-малки измерения; а работата по наноскалата дава възможност на учените да унифицират уникалните физични, химични, механични и оптични свойства на материалите, които естествено се проявяват при размери по тази скала. В продължение на хилядолетия природата е усъвършенствала изкуството на биологията по наноскалата. Много от вътрешните процеси в клетката естествено настъпват по наноскалата. Хемоглобинът, например, този протеин, който пренася кислорода в тялото, е с размери 5.5 nm в диаметър. Една ДНК верига, градивният елемент на човешкия живот, е голяма само около 2 nm в диаметър.” (42)

Нийл Лейн, бившият директор на Националната научна фондация на САЩ (NSF), казва: “Ако ни попитат коя научна и инженерна област най-вероятно би постигнала пробив в бъдещето, бих посочил науката и инженерингът по наноскалата.” (43) Един доклад от 1999 година на Технологичния съвет към NSF прогнозира, че въздействието на нанотехнологията върху здравето, богатството и сигурността на световната популация се очаква да бъде “поне толкова значимо, колкото комбинираните влияния на антибиотиците, интегриралните схеми и синтетичните полимери, създадени от човека.” (43)

Употребата и значимостта на наноскалата в природата

Преди да навлезем във въможните механизми, стойщи зад действието на серийно разредените и сукусирани хомеопатични разтвори, ще бъде интересно да погледнем към важността на миниатюрните размери в природата. В това отношение разполагаме с прочутата фраза на Йоханес Кеплър:

“Природата използва възможно най-малката доза от всичко.”.

Природата изобилства от специфични примери за мощното въздействие, настъпващо в резултат на екстремно малки дози от специфични субстанции, водещо от своя страна до значителна промяна в живите организми и до промяна във физиологията и поведението им. Знаем, че всяко живо същество е свръхчувствително към всичко, от което се нуждае, за да оцелее.

Широко известно е, че кучетата имат наистина изумително обоняние и могат да последват човешка следа, дори когато човекът е оставил единствено приблизително 4 милиардна част от грама пот при една своя стъпка. (44) Акулите могат да доловят малки концентрации от кръв във водата, или дори леките трептения, предизвикани от плуващи хора във водата, въпреки огромния обем на водата в океаните. Съществува, разбира се, и невероятната чувствителност на различни насекоми към феромоните, които сексуално привличат хормоните. Мъжките нощни пеперуди могат да намерят женските в тъмна безлунна нощ и, ако е необходимо, дори срещу вятъра. Една мъжка копринена буба може да прелети много километри, за да открие женските насекоми. (44)

Че феромоните могат да бъдат усетени единствено от представителите на същия вид, който ги излъчва (както принципа на подобието в хомеопатията), не е просто съвпадение: защото видовете са развили изключителни и специфични рецептори за всичко, от което се нуждаят, за да оцелеят и да се размножават, за да запазят и продължат вида.

Накрая трябва само да хвърлим поглед към значителното въздействие на различните химикали върху нашето човешко тяло, за да се изумим от изумителното въздействие на безкрайно малките дози:

• Interleukin-1 за пролиферацията на Т-клетките: 2.5 х 10 – 19 mol/l (19Х)*
• Факторът соматостатин за активиране на плателетите за намаляването на лутеинизиращия хормон: 10 – 17 mol/l (17Х)
• β-ендорфинът за модулиране на естествената клетъчна активност за убиване: 10 – 18 mol/l (18Х)
• Факторът на туморната некроза за синергизиращото действие от различни дроги: 10 – 14 mol/l (14Х)
• Левкотрините за освобождаването на лутеинизиращия хормон: 10 – 20 mol/l (20Х) (45)

(* Числото в скобите, придружено с буквата Х, сочи към съответстващото разреждане според десетичната хомеопатична скала.)

От безкрайно малкото към пълна липса: Ултрависоките разреждания като лекарства

Самуел Ханеман (1755 – 1843), превеждайки медицински трактати, останал поразен от информацията, че Cinchona (позната под названието Перувианска кора) може лекува маларията, но и да предизвиква подобни на нея симптоми, когато бъде приемана в ексцесивни дози. (46) Той осъзнал, че една дрога лекува дадена болест, защото причинява подобни симптоми. Тогава радикално преобърнал ортодоксалната си медицинска практика към практика, основаваща се на принципите на подобието. Решил да разрежда дрогите си, за да намали неблагоприятните ефекти, които предизвиквали. Забелязал, че разрежданията били по-ефикасни за пациентите му, когато ги приготвял, друсайки се в каруцата си по неравните пътища към домовете им. (30, 46) Почудил се дали рязкото раздрусване на разтворите не засилва фармакологичното действие на неговите лекарства. За стандартизиране на лекарствата си, той използвал стотичната скала на разреждане (1:99). По-късно Константин Херинг въвел и десетичната скала на разреждане (1:9) и нарекъл потенциите “десетични”, обозначавайки ги с буквата “Х”, докато стотичните потенции били обозначавани с буквата “С”, следвайки стандартната римска номерация.

През първите три десетилетия от развитието на хомеопатията като терапевтична система, Ханеман и колегите му лекари уеднаквили дозите, които можело да се повтарят малък брой пъти. През 1829 година Ханеман обявил спешна необходимост от ограничаване на броя разреждания, използвани в практиката на колегите му хомеопати, до потенция 30С. (46) Всъщност, когато чул, че някои хомеопати, включително един високо уважаван руснак (Корсаков – б.пр.), използват хомеопатични лекарства, разредени по скалата 1:99 повече от 100 пъти, Ханеман им писал настоятелно: “Не одобрявам да потенцирате лекарствата по-високо от 30-та стотична потенция – на практиката ви трябва да се сложи край.” (46) Въпреки това, след време самият Ханеман тествал тези високо потенцирани лекарства и бил изненадан и впечатлен да открие, че работят и че дори не изискват толкова повторения на дозата в сравнение с по-ниско разредените лекарства.

Въпреки първоначалния скептицизъм на Ханеман спрямо крайните, ултраниски дози от лекарствените агенти, използвани от колегите му, милиони практикуващи хомеопати и стотици милиони хомеопатични пациенти са прилагали тези дози и са получили видими, доловими, ефективни терапевтични ползи. Както хормезата, така и хомеопатията използват разнообразни токсични субстанции в дози, под прага на фармакологичните. Вместо първичното фармакологично действие на един токсин или стресов фактор, те използват реакцията на тялото към този агент, тоест предизвикват вторичното му действие, необходимо за излекуването. Първичното действие на токсична субстанция или лекарство се състои в прекия му токсичен ефект; вторичното действие е онова, което тялото прави, за да се излекува от този агент.

И все пак, докато хормезните изследвания проучват ефектите от безкрайно малките дози (47), хомеопатичната практика и изследвателските проучвания използват дори още по-малки дози, приготвени по типичния начин за потенциране. Колко необичайно е екстремно малки дози от дадена субстанция да окажат значими биологични или физиологични ефекти? Хомеопатичните лекарства се продават регулярно в повечето от страните по света, включително в американските хранителни магазини, дрогерии и аптеки. Следователно, заслужава си да се проучи как работят те.

Ново проучване в тази област разкрива, че хомеопатията използва реакцията на организма срещу (или вторичното действие на) даден токсин / стресов фактор, вероятно чрез специфичната информация, съхранена в наночастиците и междуфазната фода по тяхната повърхност под формата на слоестия зонов модел, изолиращ наночастиците. (30) Така най-често срещаната критика, че хомеопатичните дози са “прекалено малки”, за да съдържат някакви количества от изходния лекарствен агент и да окажат някакъв биологичен ефект, става неприложима. По-нататък е обяснено, че хомеопатичният феномен е изключително терапевтичен и като цяло с по-дълбоко действие в сравнение с хормезата, която представлява базисен и общ природен феномен. (9)

Принципът на подобието в исторически план

Хомеопатите твърдят, че миниатюрните дози от техните лекарства могат да имат благоприятни ефекти само и единствено когато токсикологията на агента е “подобна” на симптомите, които изпитва болният човек. Този фармакологичен принцип те наричат “принцип на подобието” и той формира основата на тяхната медицинска специалност, на хомеопатията; той води практикуващия хомеопат в преценката му кой лекарствен агент да предпише. Така хомеопатията е терапия, базирана на адаптивната реакция на стреса и следователно е холистична по своята същност. (9)

Самуел Ханеман е открил и развил системата на хомеопатичната медицина, но той не е бил първият лекар или лечител, който е спазвал или прилагал “принципа на подобието” в лечението си. Този фармакологичен принцип за използване на лекарствени агенти, които причиняват подобни симптоми на тези, изпитвани от болния човек, е бил прилаган в древни времена, за него Хипократ (460 – 370 г. пр.н.е.) е писал (38), Парацелз (1493 – 1541) е прокламирал (48), а различните култури са го прилагали от най-древни времена. (49) Л. Дж. Бойд, професор по медицина в Хомеопатичния медицински колеж на Ню Йорк (сега наричан “Медицински колеж на Ню Йорк”) пише през 1936 година книга за историята на “подобието в медицината”, и книгата му се превръща във високо ценен източник за професията; в нея той дава подробна историческа хроника на различните приложения на принципа в лечебната терапия през призмата на различните култури. От допълнителен интерес е фактът, че Бойд посвещава книгата си на Борда на регентите на Мичиганския университет, заради тяхната подкрепа за основаването на хомеопатично медицински колеж в рамките на този уважаван университет. (50)

Известно е, че Хипократ е прибягвал към прилагането на принципа на подобието като една от възможните терапевтични линии от своето време, пишейки следното: “болестта се развива, причинена от свое подобие, и се лекува чрез прилагането на свое подобие”; а също и че: “треската, причиняваща развиването на възпаление, се причинява и излекува от един и същи агент”. (51) Дори древната Делфийска пророчица е изразила ценността на принципа на подобието, заявявайки: “Онова, което те разболява, ще те излекува.”

Принципът на подобието, който лежи в сърцето на хомеопатията, се отнася до силата на едно лекарство да предизвика оздравителна реакция, когато е дадено в крайно малки и специално приготвени дози на хора, чиито проявени симптоми са подобни на токсикологията на лекарството. (52) Тъй като симптомите са приемани като защитна функция на организма в усилията му да оцелее, има известна логика в идеята, че лекарството, което наподобява тези симптоми, може и ще помогне за излекуването на човека. Хомеопатията, в крайна сметка, е един вид “лекарствена биомимикрия”, тоест, изборът на лекарствена субстанция е обусловен от способността ѝ да наподобява симптомите, които изпитва болният човек.

Можем да приемем също, че принципът на подобието навежда мислите ни и към ваксинацията: защото тази общоприета медицинска практика прилага малки количества патогени, за да стимулира имунен отговор към болестта, която същите патогени предизвикват. (53) Въпреки многото различия между хомеопатията и ваксинацията, Емил Адолф фон Беринг (1854 – 1917), ученият, който откри ваксините протиф дифтерия и тетанус, и бе канонизиран като “бащата на съвременната имунология”, посочва директно хомеопатията като един от вдъхновяващите го фактори да извърши откритията, за които получава и първата Нобелова награда за медицина през 1901 година. (54) След като му е присъдено това високо отличие, той най-сетне се е почувствал достатъчно сигурен да изрази одобрението си към хомеопатичната медицина:

“Въпреки всички научни спекулации и експерименти за ваксинацията против едра шарка, откритието на Дженър си остана просто ератично блокиращо лекарство, докато биохимично мислещият Пастьор, лишен от всички привилегии на университетското образование по медицина, не проследи произхода на този терапевтичен блок до един принцип, който не може да бъде характеризиран по-правилно от думата, която използва Ханеман: хомеопатичен. И наистина, какво друго може да създаде епидемиологичен имунитет у овцете, ваксинирани против антракс, от предшестващото влияние на вирус, подобен по характер на фаталния вирус на антракса? И с какъв технически термин бихме могли по-правилно да наречем това влияние на подобен вирус, от Ханемановата дума “хомеопатия”? … Засягам въпрос, който неотдавна бе наказателно анатемосан от медицината, но ако искам да представя тези проблеми в светлината на историческите събития, то не би трябвало да позволявам да бъда възпиран от догматични проклятия … Единствено пътят на хомеопатията ме отведе до целта.” (55)

Ако и когато синдромът от симптоми у един човек е адекватно и достатъчно подобен на токсикологията на лекарството, този човек има специална свръхчувствителност към това лекарство. Този феномен е добре познат и редовно наблюдаван от хора, които имат алергии. Едно изследване, публикувано във влиятелния Journal of Allergy and Clinical Immunology, установява повече и по-значими ползи от хомеопатичните дози Histamine и Apis mellifica, отколкото от специфичната подезична имунотерапия при третирането на 75 деца за интермитентен и персистиращ алергичен ринит. (56)

Феноменът “подобното повлиява подобно” може да бъде предмет на важни наблюдения в музиката, където музикалният тон “С” или “До” може да е свръхчувствителен или резонантен с други тонове “С”, особено от разстояние. Този принцип на подобието се наблюдава и в електромагнетизма: ако един магнит започне да губи магнитното си поле, той може да бъде презареден, като към него бъде привързан друг магнит, чийто северен полюс бъде приближен до северния полюс на отслабения магнит.

И накрая, хомеопатичният принцип на подобието е систематична методология за намирането на лекарство, към което човекът ще бъде свръхчувствителен дори в безкрайно малки дози, и вече 200 години хомопатичният опит на практикуващите потвърждава, че използването на такова специфично лекарство ще подобри имунната и защитната система. (57-60)

Край на първа част

Библиография

В следващата част четете:

Как ултрависоките разреждания могат да работят като нанолекарства

Как ултрависоките разреждания могат да имат физиологични ефекти

Разликата между хормезата и хомеопатията: Принципът на подобието

Дискусия

Дори модерната медицина все още е емпирична

Заключения