Онова, което води човек по неговия път, е неговата мисия. Който все още не е осъзнал своята, остава люшкан от съдбата – а тя е опасно оръжие в ръцете на опасни хора. Събитията по света, но особено из Европа и Щатите – където бе люлката на изкуството и свободата, потвърждават по страшен начин това.
В последните часове на 2021 година искам за пореден път да споделя с хората фрагменти от мислите на един велик човек с мисия. До този момент никой не е успял да обори резултатите от нея. Постигнатото продължава да изумява със своето новаторство, простота и благотворност. Милиони хора продължават да се радват на здраве, благодарение на него. Празнословията са безсилни да опровергаят фактите, плод на точни експерименти и наблюдения. Разбира се, става дума за Ханеман. Следват цитати от негови думи, откъснали се от душата му.
Из „Асклепий в баланс“, 1805
„След като разкрих слабостите и грешките у моите учители и учебници, потънах в състояние на скръбно негодувание, което почти изцяло ме отврати от изучаването на медицина. Стигнал бях до точката да заключа, че цялото ни изкуство е празно, безсъдържателно и неспособно за развитие. Предадох себе си на самотни размишления, решен да не прекъсвам нишката на мислите си, докато не достигна окончателна преценка по въпроса.
– О, земни жители – мислех си аз – колко кратка е продължителността на вашия живот тук долу! С колко много трудности трябва да се борите при всяка стъпка, за да поддържате екзистенц минимум на съществуване, ако избягвате заобиколните пътеки, които водят до отклоняване от морала. И каква полза от вашите скъпо платени, мъчително изтръгнати радости, ако не притежавате здраве, за да им се радвате?“
Из писмо от Ханеман до един изтъкнат лекар за огромната нужда от обновяващо възраждане на медицината, 1808
„Скъпи приятелю,
… Вече осемнадесет години минаха, откакто се оттеглих от утъпкания път в медицината. Бе болезнено за мен да бродя в мрака, воден единствено от нашите терапевтични книги за лечението на болните и да предписвам, според едно или друго модно мнение за природата на болестите, субстанции, които дължат своето място в materia medica единствено на нечие мнение; измъчвах се от скрупули на съвестта да лекувам непознати болестни състояния у моите болни събратя с тези непознати медикаменти, които, бидейки мощни субстанции, можеха, ако не бяха точно подходящи, можеха лесно да доведат до смърт или да произведат нови болести и хронични оплаквания, често много по-трудни за отстраняване от първоначалното страдание. Да стана по такъв начин убиец или мъчител, влошаващ страданията на човешкото братство, бе за мене страшна мисъл – толкова плашеща и мъчителна бе тя, че скоро след сватбата си аз напълно изоставих практикуването на медицината…
Но ми се родиха дечица, няколко, и в хода на времето се разболяха от сериозни болести, които застрашиха техния живот – моята плът и кръв – и това накара моята съвест да стене в упреци към мене все по-силно, задето не разполагах със средства да облекча техните страдания.
Но как да получа помощ, сигурна, положителна помощ, от нашата доктрина, чиито лекарствени субстанции са открити единствено чрез бегли наблюдения, често и само по модни предположения, наред с безкрайното число произволни гледища за болестта, с които изобилстват трудовете ни по патология? Това е един лабиринт, в който човек може да бъде спокоен единствено ако приеме за слово божие уверенията за лечебните сили на медикаментите, само защото те са повтаряни в стотици книги; и ако приеме, без да проучва, за пророчески мъдрости спорните определения на болестите в трудовете по патология и тяхното предполагаемо лечение според хипотетични представи, описани в терапевтичните наръчници; и ако не придава смъртните случаи, настъпващи в следствие на неговото лечение, на своите действия, извършени на сляпо; и ако не приписва на несигурността и безсилието на своето изкуство влошаванията и удължаванията на острите болести, и преминаването им в хронични състояния, както и общата безплодност на усилията му да лекува продължително съществуващите болести – Не! …
– Къде да търся помощ, сигурна помощ? – простенва безутешният баща, слушайки стенанията на своите скъпи, неизразимо мили болни деца. Чернотата на нощта и пустотата, които ме заобикалят не обещават облекчение за угнетеното ми бащино сърце!
…
– Е, помислих си аз, трябва да съществува сигурен и надежден метод на лечение, така, както е сигурно, че Бог е най-мъдрото и най-благотворно създание; аз няма да търся повече сред трънливите гъсталаци на онтологични обяснения, спорни мнения… Не, аз ще търся там, където е най-близко, където досега е лежало скрито и пренебрегвано, защото не е изглеждало достатъчно разбираемо, защото не е било достатъчно изучено, не е било окичено с лаври…
– Ти трябва, казах си аз, да наблюдаваш как лекарствата действат върху човешкото тяло, когато то се намира в спокойно състояние на здраве. Измененията, които тези лекарства предизвикват в здравото тяло, не настъпват напразно, те трябва да означават нещо, иначе защо ще настъпват? Ами ако тези промени са важни, изключително важни по значение? … Ами ако промените и усещанията, които всяко лекарство предизвиква у здравия организъм на човека, са единственият разбираем език, по който – ако не бъдат задушени от силните симптоми на някоя съществуваща там болест – лекарството може отчетливо да предаде на непредубедения наблюдател своите специфични склонности, своите особени, чисти, положителни сили, чрез които то е в състояние да постигне изменения в тялото, тоест да разстрои здравия организъм –и, когато може да излекува, да промени към здраве организъм, който вече е бил разстроен от болестта?! Така си помислих …“
Из Предговор от Ханеман към първия том на „Хроничните болести“, 1828
„… Бих приел, че твърде много от световното благоразумие и разсъдливост ми липсват, тъй като аз направих известно, за всеобщото благо и дори преди моята смърт, едно изкуство, което само аз владея и което бе в моя власт да направя колкото е възможно по-печелившо – просто като го запазя в тайна. Но, споделяйки със света своето велико откритие, аз, за съжаление, се съмнявам дали моите съвременници ще разберат логичната последователност на моето учение, и дали ще го следват внимателно, за да постигнат благодарение на това безкрайната полза за страдащото човечество, която неизбежно ще произлезе от вярното и точно следване на същото това учение; или дали, уплашени от нечуваните досега разкрития, те няма да предпочетат да ги оставят настрана, без да опитат да ги приложат, и така да ги направят безполезни.
… Какво биха били рискували хората, ако биха изначално следвали моите инструкции и бяха използвали веднага тези малки дози? Можеше ли да се случи нещо по-лошо от това, тези дози да се окажат безрезултатни? Те със сигурност не можеха да навредят!“
Из Предговор от Ханеман към четвърти том на „Хроничните болести“, 1834
„… Тези лекари повдигнаха много възражения на дадените от мене обяснения, и пожелаха да отхвърлят изцяло хомеопатичния метод на лекуване (единственият възможен), просто защото не бяха удовлетворени от моето обяснение на същината на процесите, които протичат вътре в човека по време на хомеопатичното лечение.
Пиша настоящите редове не за да задоволя тези критици, но защото така мога да представя на себе си и на моите приемници, истинските практикуващи Хомеопати, един различен и по-вероятен опит за обяснение на тези процеси. Представям това, защото човешкият ум изпитва неустоим вътрешен, безвреден и похвален импулс, да си обясни начина, по който човекът постига добро чрез своите действия.
Както другаде съм показал, неоспоримо е, че нашата жизнена сила, без помощта на активни лекарства – плод на човешко изкуство, не може да преодолее дори леките остри болести (ако не им се поддаде) и да възстанови здравето в някакъв вид, без да пожертва част (често голяма част) от течностите и твърдите елементи на организма чрез така наречената „криза”. Как нашата жизнена сила успява да постигне това, ще остане завинаги неизвестно за нас; но едно е сигурно – а именно, че тази сила не може да преодолее дори тези болести по директен начин, без да направи такива жертви. Хроничните болести, които произтичат от миазмите, не могат да бъдат лекувани без помощ, дори и чрез тези жертви, нито е възможно здравето да бъде истински възстановено от жизнената сила сама по себе си. Също така сигурно е обаче, че дори и когато е снабдена с истинско (хомеопатично) лечебно изкуство, направлявано от човешко разбиране, за да надвие и преодолее (излекува) не само бързо преминаващите, но и хроничните болести, произлезли от миазмите, по директен начин, без телесни жертви и без накърняване на живота – въпреки всичко винаги именно тя, тъкмо жизнената сила е тази, която води битката и побеждава. …
… Но ако ние, лекарите, сме способни на предоставим и противопоставим на тази инстинктивна жизнена сила нейния болестотворен враг така, както той е усилен от хомеопатичните лекарства – дори ако трябва всеки път да бъде усилван с по още малко – ако по този начин образът на болестотворния враг би бил уголемен, за да бъде възприет от жизнения принцип чрез хомеопатичните лекарства, които по изкуствен начин симулират първоначалната болест, то ние ставаме причина за постепенното стимулиране на тази инстинктивна жизнена сила да увеличи своята енергия с една степен, и с още една степен, и с още и още степени, докато достигне до такава степен на енергия, която е много по-висока от тази на първоначалната болест. Последствията от това са, че жизнената сила, която си възвръща суверенитета над своето царство, е отново способна да хване юздите и да направлява прогреса на оздравяването дотогава, докато очевидното усилване на болестта, причинено от хомеопатичните лекарства, изчезне и докато ние, виждайки превъзходството на възстановената жизнена сила, т.е. възстановеното здраве, не прекратим използването на тези лекарства.
Потенциалът, или основополагащата същност на този духовен жизнен принцип, дарен на човечеството от безкрайно милостивия Създател, е невероятно голям, стига само ние, лекарите, да разбираме как да поддържаме неговия интегритет в дните на здраве – като направляваме хората към здравословен начин на живот – и как да го стимулираме и усилваме при болест, чрез чистото хомеопатично лечение.“
—–
Обръщайки гръб на 2021 година, трудно ми е за пореден път да не забележа огромното отстояние във времето, в което Ханемановите думи са написани, спрямо днешния ден, и засилващия се медицински диктат, под който човечеството се намира.
Като знам какви огромни обеми хомеопатична практика са последвали откритието на Ханеман, колко томове са изписани от най-изтъкнати имена в професията (които са и доктори по медицина!), и колко много, много хора са се радвали на благотворното действие на хомеопатичните лекарства, и колко животи са спасени, оставам поразена от нарастващото безумие, с което конвенционалната медицинска власт продължава да бележи своето съществуване. Само хората, всички ние, можем да създадем за себе си избор.
Пътят, започнат от Ханеман в края на ХVІІІ век, все още лежи пред нас. Малцина вървим по него. Ще продължавам да го следвам според собствените си сили и способности и без умора да казвам истината – и ще се надявам, че тя ще бъде провидяна и осъзната от все повече, все повече, все-все-все повече хора.
