Пътят (1796 – ???)

Онова, което води човек по неговия път, е неговата мисия. Който все още не е осъзнал своята, остава люшкан от съдбата – а тя е опасно оръжие в ръцете на опасни хора. Събитията по света, но особено из Европа и Щатите – където бе люлката на изкуството и свободата, потвърждават по страшен начин това.

В последните часове на 2021 година искам за пореден път да споделя с хората фрагменти от мислите на един велик човек с мисия. До този момент никой не е успял да обори резултатите от нея. Постигнатото продължава да изумява със своето новаторство, простота и благотворност. Милиони хора продължават да се радват на здраве, благодарение на него. Празнословията са безсилни да опровергаят фактите, плод на точни експерименти и наблюдения. Разбира се, става дума за Ханеман. Следват цитати от негови думи, откъснали се от душата му.

Из „Асклепий в баланс“, 1805

„След като разкрих слабостите и грешките у моите учители и учебници, потънах в състояние на скръбно негодувание, което почти изцяло ме отврати от изучаването на медицина. Стигнал бях до точката да заключа, че цялото ни изкуство е празно, безсъдържателно и неспособно за развитие. Предадох себе си на самотни размишления, решен да не прекъсвам нишката на мислите си, докато не достигна окончателна преценка по въпроса.

– О, земни жители – мислех си аз – колко кратка е продължителността на вашия живот тук долу! С колко много трудности трябва да се борите при всяка стъпка, за да поддържате екзистенц минимум на съществуване, ако избягвате заобиколните пътеки, които водят до отклоняване от морала. И каква полза от вашите скъпо платени, мъчително изтръгнати радости, ако не притежавате здраве, за да им се радвате?“

Из писмо от Ханеман до един изтъкнат лекар за огромната нужда от обновяващо възраждане на медицината, 1808

Скъпи приятелю,

… Вече осемнадесет години минаха, откакто се оттеглих от утъпкания път в медицината. Бе болезнено за мен да бродя в мрака, воден единствено от нашите терапевтични книги за лечението на болните и да предписвам, според едно или друго модно мнение за природата на болестите, субстанции, които дължат своето място в materia medica единствено на нечие мнение; измъчвах се от скрупули на съвестта да лекувам непознати болестни състояния у моите болни събратя с тези непознати медикаменти, които, бидейки мощни субстанции, можеха, ако не бяха точно подходящи, можеха лесно да доведат до смърт или да произведат нови болести и хронични оплаквания, често много по-трудни за отстраняване от първоначалното страдание. Да стана по такъв начин убиец или мъчител, влошаващ страданията на човешкото братство, бе за мене страшна мисъл – толкова плашеща и мъчителна бе тя, че скоро след сватбата си аз напълно изоставих практикуването на медицината…

Но ми се родиха дечица, няколко, и в хода на времето се разболяха от сериозни болести, които застрашиха техния живот – моята плът и кръв – и това накара моята съвест да стене в упреци към мене все по-силно, задето не разполагах със средства да облекча техните страдания.

Но как да получа помощ, сигурна, положителна помощ, от нашата доктрина, чиито лекарствени субстанции са открити единствено чрез бегли наблюдения, често и само по модни предположения, наред с безкрайното число произволни гледища за болестта, с които изобилстват трудовете ни по патология? Това е един лабиринт, в който човек може да бъде спокоен единствено ако приеме за слово божие уверенията за лечебните сили на медикаментите, само защото те са повтаряни в стотици книги; и ако приеме, без да проучва, за пророчески мъдрости спорните определения на болестите в трудовете по патология и тяхното предполагаемо лечение според хипотетични представи, описани в терапевтичните наръчници; и ако не придава смъртните случаи, настъпващи в следствие на неговото лечение, на своите действия, извършени на сляпо; и ако не приписва на несигурността и безсилието на своето изкуство влошаванията и удължаванията на острите болести, и преминаването им в хронични състояния, както и общата безплодност на усилията му да лекува продължително съществуващите болести – Не! …

– Къде да търся помощ, сигурна помощ? – простенва безутешният баща, слушайки стенанията на своите скъпи, неизразимо мили болни деца. Чернотата на нощта и пустотата, които ме заобикалят не обещават облекчение за угнетеното ми бащино сърце!

– Е, помислих си аз, трябва да съществува сигурен и надежден метод на лечение, така, както е сигурно, че Бог е най-мъдрото и най-благотворно създание; аз няма да търся повече сред трънливите гъсталаци на онтологични обяснения, спорни мнения… Не, аз ще търся там, където е най-близко, където досега е лежало скрито и пренебрегвано, защото не е изглеждало достатъчно разбираемо, защото не е било достатъчно изучено, не е било окичено с лаври…

– Ти трябва, казах си аз, да наблюдаваш как лекарствата действат върху човешкото тяло, когато то се намира в спокойно състояние на здраве. Измененията, които тези лекарства предизвикват в здравото тяло, не настъпват напразно, те трябва да означават нещо, иначе защо ще настъпват? Ами ако тези промени са важни, изключително важни по значение?  … Ами ако промените и усещанията, които всяко лекарство предизвиква у здравия организъм на човека, са единственият разбираем език, по който – ако не бъдат задушени от силните симптоми на някоя съществуваща там болест – лекарството може отчетливо да предаде на непредубедения наблюдател своите специфични склонности, своите особени, чисти, положителни сили, чрез които то е в състояние да постигне изменения в тялото, тоест да разстрои здравия организъм –и, когато може да излекува, да промени към здраве организъм, който вече е бил разстроен от болестта?! Така си помислих …“

Из Предговор от Ханеман към първия том на „Хроничните болести“, 1828

„… Бих приел, че твърде много от световното бла­горазумие и разсъдливост ми липсват, тъй като аз нап­равих известно, за всеобщото благо и дори преди моята смърт, едно изкуство, което само аз владея и което бе в моя власт да направя колкото е възможно по-печелив­шо – просто като го запазя в тайна. Но, споделяйки със света своето велико откритие, аз, за съжаление, се съмнявам дали моите съвременници ще разберат логичната последователност на моето учение, и дали ще го следват внимателно, за да постигнат бла­годарение на това безкрайната полза за страдащото чо­ве­чество, която неизбежно ще произлезе от вярното и точно следване на същото това учение; или дали, упла­шени от нечуваните досега разкрития, те няма да пред­почетат да ги оставят настрана, без да опитат да ги при­ложат, и така да ги направят безполезни.

… Какво биха били рискували хората, ако биха изначално следвали моите инструкции и бяха използвали веднага тези малки дози? Можеше ли да се случи нещо по-лошо от това, тези дози да се окажат безрезултатни? Те със сигурност не можеха да навредят!“

Из Предговор от Ханеман към четвърти том на „Хроничните болести“, 1834

„… Тези лекари повдигнаха много възражения на да­дените от мене обяснения, и пожелаха да отхвърлят из­цяло хомеопатичния метод на лекуване (един­стве­ният възможен), просто защото не бяха удовлетворени от моето обяснение на същината на процесите, които про­тичат вътре в човека по време на хомеопатичното лечение.

Пиша настоящите редове не за да задоволя тези крити­ци, но защото така мога да представя на себе си и на мо­ите приемници, истинските практикуващи Хомеопати, един различен и по-вероятен опит за обяснение на тези процеси. Представям това, защото човешкият ум из­пит­ва неустоим вътрешен, безвреден и похвален импулс, да си обясни начина, по който човекът постига добро чрез сво­ите действия.

Както другаде съм показал, неоспоримо е, че нашата жиз­­нена сила, без помощта на активни лекарства – плод на човешко изкуство, не може да преодолее дори леките остри болести (ако не им се поддаде) и да възстанови здра­вето в някакъв вид, без да пожертва част (често го­ля­ма част) от течностите и твърдите елементи на орга­низма чрез така наречената „криза”. Как нашата жизнена сила успява да постигне това, ще остане зави­наги неизвестно за нас; но едно е сигурно – а именно, че та­­зи сила не може да преодолее дори тези болести по директен начин, без да направи такива жертви. Хронич­ните болести, които произтичат от миазмите, не могат да бъдат лекувани без помощ, дори и чрез тези жер­тви, нито е възможно здравето да бъде истински въз­становено от жизнената сила сама по себе си. Също така сигурно е обаче, че дори и когато е снабдена с ис­тин­ско (хомеопатично) лечебно изкуство, направлявано от човешко разбиране, за да надвие и преодолее (из­ле­кува) не само бързо преминаващите, но и хроничните бо­лести, произлезли от миазмите, по директен начин, без телесни жертви и без накърняване на живота – въп­реки всичко винаги именно тя, тъкмо жизнената сила е тази, която води битката и побеждава. …

… Но ако ние, лекарите, сме способни на предоставим и противопоставим на тази инстинктивна жизнена сила нейния болестотворен враг така, както той е усилен от хомеопатичните лекарства – дори ако трябва всеки път да бъде усилван с по още малко – ако по този на­чин об­разът на болестотворния враг би бил уголемен, за да бъде възприет от жизнения принцип чрез хо­ме­опатичните лекарства, които по изкуствен начин си­му­лират първоначалната болест, то ние ставаме при­чина за постепенното стимулиране на тази инстин­к­тив­на жизнена сила да увеличи своята енергия с една сте­пен, и с още една степен, и с още и още степени, докато дос­тигне до такава степен на енергия, която е много по-висока от тази на първоначалната болест. Послед­ст­ви­ята от това са, че жизнената сила, която си възвръща суверенитета над своето царство, е отново способна да хване юздите и да направлява прогреса на оздра­вя­ва­нето дотогава, докато очевидното усилване на болестта, причинено от хомеопатичните лекарства, изчезне и докато ние, виждайки превъзходството на възста­но­ве­на­­та жизнена сила, т.е. възстановеното здраве, не прек­ра­тим използването на тези лекарства.

Потенциалът, или основополагащата същност на този духовен жизнен принцип, дарен на човечеството от без­крайно милостивия Създател, е невероятно голям, стига само ние, лекарите, да разбираме как да поддържаме не­говия интегритет в дните на здраве – като направ­ля­ва­ме хората към здравословен начин на живот – и как да го стимулираме и усилваме при болест, чрез чис­тото хомеопатично лечение.

––

Обръщайки гръб на 2021 година, трудно ми е за пореден път да не забележа огромното отстояние във времето, в което Ханемановите думи са написани, спрямо днешния ден, и засилващия се медицински диктат, под който човечеството се намира.

Като знам какви огромни обеми хомеопатична практика са последвали откритието на Ханеман, колко томове са  изписани от най-изтъкнати имена в професията (които са и доктори по медицина!), и колко много, много хора са се радвали на благотворното действие на хомеопатичните лекарства, и колко животи са спасени, оставам поразена от нарастващото безумие, с което конвенционалната медицинска власт продължава да бележи своето съществуване. Само хората, всички ние, можем да създадем за себе си избор.

Пътят, започнат от Ханеман в края на ХVІІІ век, все още лежи пред нас. Малцина вървим по него. Ще продължавам да го следвам според собствените си сили и способности и без умора да казвам истината – и ще се надявам, че тя ще бъде провидяна и осъзната от все повече, все повече, все-все-все повече хора.