Претенцията на конвенционалната медицина за единственост и непогрешимост, що се отнася до всички видове състояния на нарушено здраве, напоследък особено трябва да бъде, ако не преразгледана, то поне подложена на съмнение. Защото се вижда и от неподготвените в областта, че резултатите на медицината при епидемията от коронавирус далеч не са окуражаващи – нито при профилактиката, нито при лечението, нито при последващите острата болест хронични състояния. Изобщо не искам да засягам въпроса за окончателното възпиране на болестта, нито за така наречената имунизация срещу нея.
Няма да се задълбочавам в тази тема въпреки безумната властова претенция на медицината над правото на живот и самоопределянето на здравния път на всеки индивид; в едно време на абсолютна безпътица, време на опасни залитания към абсолютизъм и при нарастващата враждебност на човек към човека поради абсурдни претенции, които размиват разликата между реални възможности и болно въображение, аз се завръщам, отново и отново, към основите на класическата хомеопатия.
Класическите източници на лекарствените картини, снемането и най-вече воденето на случая, и особено на принципите за практикуване, са безкраен извор на постоянно потвърждаваща се увереност във възможностите на Ханемановата хомеопатия. Казаното в тези източници неизменно се потвърждава в практиката.
До ден днешен нито едно от правилата, положени от Ханеман в далечното начало на 19 век, не е било опровергано на практика. Макар и пренебрежително окачествявана като “псевдо”- наука, хомеопатията показва забележителна устойчивост в своите резултати. Просто е: винаги прилагайте основните начала правилно. По-лесно е това да се каже, отколкото да се направи, да – както за всички сериозни науки, това важи и за хомеопатията.
Законът за подобието, сърцевината на хомеопатията, е наречен от Ханеман принцип. За първи път Ханеман го формулира в “Есе върху новия принцип за установяване на лечебните свойства на дрогите (с поглед върху досега прилаганите способи)”.
Проникновението на Ханеман, отхвърлено от конвенционалното братство, продължава да призовава за разум от пожълтелите страници: “Аз призовавам своите колеги да изоставят този метод (contraria contrariis) при хронични болести и при остри болести, които приемат хроничен характер; това е измамна заобиколна пътека в тъмна гора, която води до фатално блато. Напразните емпирични видения, че тя е утъпкан главен път и фукането със злочестата ѝ сила да дари няколко часа облекчение; докато по време на това измамно спокойствие болестта вкоренява своите корени още по-дълбоко.”
Цитираното есе е написано през 1796 година на 50 страници. В него за първи път четем за принципа similia similibus. Следва извадка от централната му тема. Нека всеки читател сам да прецени, доколко написаното относно втория начин за прилагане на лекарствата е валидно днес.
Из “Есе върху новия принцип за установяване на лечебните свойства на дрогите” от Самуел Ханеман
Когато изцяло отричам, че може да има някакви абсолютно специфични лекарства за индивидуалните болести в техния пълен обем, както са описани в учебниците по патология[1], аз от друга страна съм убеден, че има много видове, както има и много различни състояния на индивидуални болести, тоест има особени видове на чистата болест и други – за нейните разновидности, и други – за други абнормни състояния на системата.
Ако не греша, практическата медицина е развила три начина на прилагане на лекарства за облекчаване на разстройствата в човешкото тяло.
Първият, да отстрани или разруши основополагащата причина за болестта, е досега най-издигнатият начин за действие. Всякакви въображения и стремежи на най-добрите лекари през вековете са били насочени към този най-достоен за нашето изкуство обект. Но, да използвам израза на алхимиците, те не стигат по-далеч от подробностите; великият философски камък, познанието за фундаменталната причина за всички болести, това те никога не постигат. Що се отнася до повечето болести, тази причина ще остане завинаги забулена от човешката слабост. Междувременно онова, което можеше със сигурност да се твърди по този въпрос от опита на вековете, бе обединено в обща система от терапевтици. Така за облекчаване на хронични спазми на стомаха, първо бе премахвана общата слабост на системата; конвулсиите, настъпващи от кучешката тения, бяха побеждавани чрез убиването ѝ; треската, развиваща се от вредни материи в стомаха, бе сваляна от мощни еметици; при болести, причинени от простуда, се възстановяваше потиснатото изпотяване; куршумът, дал начало на травматичната треска, биваше изваждан. Сега ще напусна за малко този кралски път, за да разгледам другите два начина за прилагане на лекарствата.
Вторият начин търси премахването на симптомите чрез лекарства, които предизвикват обратното състояние; например, запекът чрез пургативи; възпалената кръв чрез венесекция, студена и нитре; киселинността в стомаха чрез алкали; болките чрез опиум. При острите болести премахването на пречките пред възстановяването позволява те да преминат само за няколко дни, природата сама най-добре ги побеждава; ако не направим това, тя се поддава; та при острите болести, повтарям, такова прилагане на лекарствата е правилно само досежно целта, и е достатъчно, понеже не притежаваме споменатия по-горе философски камък (знанието на фундаменталната причина за всяка болест и начините за нейното премахване), а и защото нямаме бързо действащи специфични лекарства, които биха изкоренили инфекцията, от едра шарка например, още в началото. В такъв случай, аз бих нарекъл такива лекарства временни.
Но ако фундаменталната причина за болестта и средствата за прякото ѝ премахване са непознати и ние, пренебрегвайки това, се борим със симптомите единствено с лекарства от този втори вид, или ги прилагаме сериозно при хронични болести, то тогава този метод на лечение (да се борят болестите с лекарства, които произвеждат обратното състояние) получава названието палиативен и трябва да бъде осъден. При хронични болести той дава облекчение само веднъж; после стават необходими по-силни дози от същото лекарство, което не може да отстрани първичната болест, и така те нанасят повече вреда, колкото повече биват употребявани, по причини, които ще обясня оттук нататък.
Зная много добре, че все още се правят опити обичайния запек да бъде лекуван с пургативи и лаксативни соли, но каква меланхолия настъпва в последствие! Знам добре, че все още се полагат усилия да бъде уталожено хроничната конгестия на кръв при хистерични, кахектични и хипохондрични индивиди, чрез повтарящи се, макар и малки венесекции, нитре и подобни; но какви неблагоприятни последствия настъпват! Хората, които живеят уседнал живот, с хронични стомашни оплаквания, съпроводени от кисели оригвания, все още биват съветвани да вземат често Глауберови соли; но с какъв разрушителен ефект! Хроничните болки от всякакъв вид все още се търсят да бъдат отстранени с продължителна употреба на опиум; но отново, с какви тъжни резултати! И въпреки че огромното множество от медицинското братство все още се придържа към този метод, аз не се боя да го нарека палиативен, вреден и разрушителен.
Аз призовавам своите колеги да изоставят този метод (contraria contrariis) при хронични болести и при остри болести, които приемат хроничен характер; това е измамна заобиколна пътека в тъмна гора, която води до фатално блато. Напразни са емпиричните видения, че тя е утъпкан главен път и фукането със злочестата ѝ сила да дари няколко часа облекчение, докато по време на това измамно спокойствие болестта вкоренява своите корени още по-дълбоко.
Но аз не съм единствен в предупрежденията си против тази фатална практика. По-добрите, по-наблюдателни и по-съвестни лекари са търсили от време на време лекарства (третият начин) за хронични болести и за остри болести, които клонят към хроничност, които да не забулват симптомите, а да отстраняват радикално болестта, с други думи, специфични лекарства; най-желаният, най-достоен за похвала метод, който би могли да си представим. Така например, те опитват арника при дизентерия и понякога тя се оказва специфично средство.
Но какво ги е водело, какъв принцип ги е привлякъл да опитат такива лекарства? Уви! – само прецедент от емпирична игра на шанса от местната практика, случайности, при които тези субстанции инцидентно са се оказвали полезни за тази или онази болест, често само в странни, неописани комбинации, които може би никога повече не биха възникнали; понякога при прости, чисти болести.
Плачевно е наистина, ако единствено шансът и емпиричните поводи могат да бъдат смятани за наши водачи към откриването и прилагането на правилните, на истинските лекарства за хроничните болести, които със сигурност представляват огромната част от човешките оплаквания.
……………..
Истинският лекар, чиято единствена цел е да усъвършенства своето изкуство, може да използва единствено следната информация за лекарствата:
Първо, Какво е чистото действие на всяко от тях върху човешкото тяло?
Второ, Какво показват наблюденията върху неговото действие при тази или онази проста или комплексни болест?
Последният въпрос частично намира отговор в практическите трудове на най-добрите наблюдатели на всички времена, но по-специално в тези от по-скорошни времена. Измежду тях, засега единственият източник на истинско познание за силите на лекарствата при болестите е разпилян: там откриваме точно приведени сведения за това как най-прости лекарства са били прилагани при точно описани случаи, как са се оказали от полза и доколко са били вредни или не толкова полезни. Да биха могли подобни сведения да бяха по-многобройни!
Но дори измежду тях често се натъкваме на противоречия; един осъжда в даден случай онова, което друг намира полезно в подобен случай, така че не може да не забележим, че все още се нуждаем от някакъв естествен нормален стандарт, който да ни позволи да съдим за качествата и степента на истинност на техните наблюдения.
Такъв стандарт, мисля, може да бъде извлечен единствено от ефектите, което дадена лекарствена субстанция има, сама по себе си, в тази и онази доза, развити в здравото човешко тяло.
…………….
Само в тях може да бъде методично да бъде разкрита същинската природа, истинското действие на лекарствените субстанции; само от самите тях можем да научим при кои случаи на болест могат да бъдат прилагани с успех и сигурност.
Но понеже ключът за това все още липсва, може би аз съм щастлив, защото мога да посоча принципа, под чието ръководство празнотата в медицината може да бъде попълнена, а науката – да бъде усъвършенствана чрез постепенното откриване и прилагане, върху рационални принципи, на подходящи специфични[3] лекарства за всяка болест, по-конкретно за всяка хронична болест, измежду досега познатите (и сред все още непознатите) лекарства. Той се съдържа, мога да кажа, в следната аксиома:
Всяка мощна медицинска субстанция произвежда в човешкото тяло вид особена болест; колкото по-мощно е лекарството, толкова по-особена, отличителна и силна е болестта.[4]
Ние трябва да подражаваме на природата, която понякога лекува хроничната болест чрез наслагването на друга върху нея, и да приложим спрямо болестта (особено хроничната), която искаме да излекуваме, онова лекарство, което може да произведе друга, много подобна изкуствена болест, и първата ще бъде излекувана; similia similibus.”
“Кратките” трудове на Ханеман представляват публикации, които той периодично е правел в съществуващите журнали по негово време. Част от тези публикации ще излязат на български език в началото на 2022 година. Очаквайте подробности.
[1] Историята на болестите все още не е напреднала достатъчно, и ние изпитваме затруднения да отделим същностните от инцидентните, особените от случайните, чужди примеси, които се дължат на идиосинкразията, начина на живот, страстите, епидемичните конституции и много други обстоятелства. Като четем описанието на една болест, често можем да си представим каква сложна смесиця от множество истории на случаи, с потискане на име, място, време и т.н., и неистински, абсолютно чисти, изолирани характеристики на болест, отделена от случайните (които по-късно биха могли да ѝ бъдат приписани, както и стана). По-скорошните нозолози се опитват да направят това: техните родове би трябвало да бъдат онова, което наричам особени характеристики на всяка болест, техните родове – случайните обстоятелства. Преди всичко ние трябва да третираме главната болест; нейните разклонения и придружаващи обстоятелства имат нужда от отделна помощ, само когато са сериозни, или представляват пречка пред излекуването; те налагат главното ни внимание пред първоначалната болест, когато тя преминавайки в хронично състояние, става по-малко важна и по-малко спешна, докато разклоненията постепенно са добили мястото на главна болест. – Ханеман.
[4] Не-медицинската общественост нарича онези лекарства, които произвеждат много силни специфични болести, и които са следователно много полезни, „отрови“.
