Събитията от календарната 2020 година бяха лавинообразни и присвиха значително личното ни жизнено пространство. Доскоро виртуалната реалност стана реална. Почти всички аспекти на обществения живот бяха пренасочени към нея.
През 2021 обаче нещата започнаха да изглеждат малко по-различно; те не настъпват вече лавинообразно, а бавно и настъпателно като капки, падащи все на едно и също място, издълбаващи камъка. Сега ние имаме една нова реалност: принудително ваксиниране или живот в лагер.
През тъмните години на комунистическия терор имаше поне лъч светлина, който проникваше въпреки железния юмрук на режима, защото хората знаеха, че макар и много трудно, не е невъзможно да напуснат границите на социалистическия блок и да изградят за себе си свободен живот в свободния свят. Къде да отидат днес?
Светът се сви. Изправени сме пред едно почти невъзможно съществуване. Излизането извън дома е белязано с редица принуди, които трябва да спазваме. Дума да няма за излизането отвъд държавната граница. Случи се немислимото. Свободата вече не съществува дори като химера, тя е размазана в калта. Безскрупулно, от самия връх на така наречената демократична система на управление, се насаждаше страх, който бе предтечата на последващата крута принуда. Вече дори не се прикриват под страха.
Ваксините били доброволни. Нима? Какво доброволно има в заявката: ваксина или право на труд; ваксина или право на придвижване; ваксина или право на лечение в държавна болница; а скоро може би ще стигнем и до формулата „ваксина или право на живот, достойнство, свобода на словото…“ и изберете си още сами. Че било само във Франция и Гърция, още го нямало у нас… Е как да го няма. Детските градини щели да работят само за деца на ваксинирани родители. На работното място само ваксинираните имат право да са без маски. Искаш да дишаш? Ваксина.
Гледала съм филми за честванията на деня на победата след края на Втората световна война. А дали ще честваме победата на хората срещу невидимите световни тирани в днешната война? Не и докато медицината, която трябва да е най-благородната професия, даже не професия, а мисия, се употребява, за да принуждава хората към ваксинация и да ги лишава от права, ако откажат. Не и докато се мълчи за принудата с чудовищни размери, която се налага на все по-големи групи от население и която под благовидния предлог, че е за тяхно добро, всъщност извършва експеримент със здравето и живота на хората. Не и докато техните (на власт имащите) собствени правила за одобряване на лекарства и ваксини се дерогират; не и докато забраната за експерименти със здравето, скрепена в Конституцията (не само в нашата) и залегнала в Хартата за правата на човека, се тъпче с подковани ботуши. Свърши се с прокламацията за забрана на дискриминацията, на какъвто и да било принцип.
Пометени са всички старателно градени илюзии за добър живот, безопасна среда, сигурност, образование и бъдеще за малките деца, разгръщане на потенциала на младежите, а за хората в напреднала възраст – за слънчево и безоблачно прекарване на остатъка от живота им. Обществото бързо се оказа разчленено на групи, всяка от които е белязана с някаква дамга под благовидния предлог, че трябва да бъде запазен живота и здравето на хората; и тези групи воюват помежду си. Навършилите 65-годишна възраст са „най-застрашената група“, децата са „опасни приносители на зараза“, училищата са „инкубатори на зараза“, медиците и учителите са „хората на първа линия“, а всички останали се отнасят изглежда към секция „общи или маловажни елементи“. Всичко това води до изостряне на инстинкта за самосъхранение, до противопоставяне на човек срещу човека, до обозначаването на една група хора за по-важни от другите, до разединение, омраза, подозрение, шпиониране и преследване.
В момент като този най-лесното е човек да се подчини. Какво пък толкова, ще си каже, нека ида да ме набодат. Толкова е бързо, ще пострадам малко, ще бъда свободен после. А дали? Да, може би временно ще добия някакви свободи. Но скъпо ще платя за тях. Неизвестните последствия за здравето ще се проявят в следващите 10 години. А тази ваксина далеч няма да е последната, която те ще ме принудят да си поставя. Къде остана телесната неприкосновеност?
Ние никога не сме били принуждавани да се идентифицираме толкова често, както сега. За посещение в ресторант или театър, а скоро може би и в магазин за хляб, ще трябва да се легитимирате с имунизационен паспорт. Това е срам за медицинската професия. Не беше достатъчно да лишат хората от алтернатива, от право на избор как да се лекуват. Трябваше да ги лишат и от основни права и свободи. Медицина – „горда, благородна, професия с мисия“. Нима? Думи, зле прикриващи грозната реалност.
Тази пандемия никога няма да завърши. Този вирус ще има още и още варианти. А няма всъщност значение дали ще е този или друг вирус. Ние ще бъдем всички едни ходещи паспорти във всичко, което предприемаме. А това дори няма да ни предпази от заразяване.
Мисля за децата ни и за техните деца. Те никога няма да имат онова, което вие и аз имахме. Ако не бъдат ваксинирани, те ще учат на екран. Ще общуват само през Интернет. Няма да могат да работят. Може би няма да създадат семейства. Няма да има къде да избягат. Що за деструктивност е това, да искаш да разрушиш най-голямото благо, което си съградил, и за което си платил с кръвта на толкова много хора през вековете на цивилизационното развитие?
За свободата винаги скъпо се е плащало. Тя явно трябва да се отвоюва всеки ден. Не сме успели да стигнем по-далече, въпреки вековете на борби срещу тиранията от различен вид – църковна, монархична, икономическа, политическа – а сега вече и медицинска.
Статуята на свободата е празен, развенчан символ, както в Америка, така и в Париж. Тя държи спринцовка. Днес тя е карикатура на онова, което не съществува и която се подиграва с хората.
Свободата няма нужда от статуя. Нужни са действия.
