Тази статия е опит да се очертаят основните белези на миазма на днешния ден.
В нея става дума за лудостта на света; за онова, което изпълзя незабелязано и коварно се промъкна или пък, готово под повърхността, дочака своя миг. За отдавна видимите признаци, че се разгръща и надгражда подлежащ миазматичен слой, върху който се гради съвременният свят, в който големи групи от хора проявяват силно схождащи си белези в поведението, начина на мислене и действията. „Разгръща се и се надгражда“ чрез добавяне на нови болестни уклони, скрито работещи под повърхността, все по-често пробиващи тук и там проявления, чрез добавянето на утвърждаващи се тенденции в поведението и стремежите на съвременния човек.
Светът е болен. Но пандемията е просто една остра болест. По-сериозният въпрос е разрастването на миазматичния слой, който я подхранва. Не можем да си позволим да мислим само на нивото на повърхността. Ако сме хомеопати, длъжни сме да погледнем по-навътре и да изпълним своята мисия.
Исторически погледнато, короната увенчава главите на избраници. Символично значението ѝ е същото. Тя не е масов атрибут. Онзи, който я е носел, е бил с царствен произход. Сам по себе си, този факт е бил достатъчен. Нямало нужда от заслуги под никаква форма, било то под формата на поведение, образование, културен пласт, талант, мъдрост, философска осъзнатост – въпреки че всички тези качества са се възпитавали у него. Той (или тя) става цар, защото произхожда от царе.
В противовес на тази изключителност на неговия символ, миазмът на днешния ден е белязан от масовост, първичност, страх. Грозен парадокс. Царствеността е развенчана, ведно с всичките си качества. Човечеството е преминало в друга фаза на своето развитие.
Без да проявяваме сълзливост по отминалите дни, трябва да се адаптираме към това, пред което сме изправени.
„Преди години живееше един цар, който обичаше толкова много да се облича в нови дрехи, че харчеше за това всичките си пари. Той … обичаше само да се разхожда из града, за да показва новите си дрехи. В царската столица кипеше шумен, весел живот; всеки ден там пристигаха много чужденци. Веднъж между другите пришълци се явиха двама измамници …“[1]
Самопровъзгласили се „майстори“ кроят и прекрояват „творения“, които да предложат на монарха. Те разгласяват, че умеят да тъкат такива платове, каквито никой досега не е виждал и че дрехите, ушити от тези платове, имат чудното свойство да бъдат видими единствено за онези, които са достойни и които не са глупави.
Погледната през призмата на тази метафора, днешната глобална тема видимо разкрива приликите с приказката на Андерсен и това изяснява приложимостта на сравнението между художествената и реалната картина. Лансира се твърдението, че опасността, която пандемичната болест създава за човечеството, може да бъде разпозната единствено от онези, които са умни, специално образовани и следователно достойни за важността на ролята, които си отреждат в обществото. Всички останали трябва да пригласят на техните гласове, в противен случай ще бъдат обявени за глупави или опасни за здравето на околните. Всичко това, под предлог, че се опазва живота на хората. Хитро, нали.
Така се подръпват и миазматично отзвучават в планетарен мащаб чувствителни струни.
Първата е показност, на фона на липса на съдържание и стойност – основни човешки ценности са заменени с това качество. От много време наблюдавам как самохвалството завзема все повече хора. Онези, които имат най-малко умения в дадена област, се самоизтъкват най-много. Останалите мълчаливо приемат това поведение и мълчанието им представлява индулгенция на поведението на самохвалците.
Втората струна е страха от общественото мнение: „какво ще кажат другите, ако аз взема сега, че се изкажа в противоречие с общата вълна?“
И подръпването се прави майсторски манипулативно, със заплаха и принуда.
Андерсен, майстор на перото, е разпознал тези белези още през ХІХ век. Днес, с още по-голяма тежест, масово за хората важен е единствено начинът, по който се отразяваме в очите на другите. Външният ни вид е единствена основа за значимост в собствените ни очи. Участваме и организираме шумни празненства и водим лекомислен живот. Замърсяваме околната среда. Нехаем на какво учим своите деца. Неминуемо те ни подражават и затвърждават порочния модел. Миазмът на днешния ден.
„Лъжливите тъкачи поставиха два стана и се престориха, че работят; ала всъщност становете им бяха празни. Те поискаха веднага най-хубавата коприна и златна прежда, ала всичко туй скриха в торбите си и седяха до късна нощ пред празните станове. … “
Всеки управник би бил доволен от предложение, подобно на това на измамниците тъкачи; това е добре дошло за него, така ще разпознава веднага „глупавите и недостойните“, които само биха му пречели, навирайки своята истина в очите му. Властниците нямат нужда от истина. Затова ще дадат много пари на „тъкачите“, за да се заемат незабавно за работа и да поддържат ситуацията, изградена върху фалш; донякъде, изглежда, тя удовлетворява и двете страни.
Горко на онези, които остават приклещени между тях.
Алчността е безспорна черта не само на този миазъм, но днес тя е добила чудовищни размери, затова я причислявам към търсените миазматични характеристики. Алчността за печалба е изравнена с алчността за властване над големи маси от хора.
Измамната стойност на несъществуващите платове от приказката лесно може да се види и днес в редица елементи, свързани с пандемичното проявление на миазма. Високите цени, които се таксуват за прилагането на тестовете за откриване на вируса; неясният характер на самите тестове, за които все още няма сигурност, какъв точно вирус откриват (понеже е известно, че причиняващият пандемията е само един от твърде много вируси от същия вид); огромните суми, които държавите плащат за болнично лечение на пандемията и също толкова огромното поле за измами, които тази ситуация създава в икономиката; скритата мерзост, характеризираща целта за лесна печалба, чрез унижение на онези, които не желаят да признаят, че не виждат нищо (пренесено днес, това са онези, които не желаят да подчинят живота си на страха от заразата); скритостта на произхода на заразната болест (така и не се изясни откъде е произлязъл той); страхът от това, какво ще кажат всички (масовото подчиняване на принудата е резултат тъкмо от това); страхът за живота, който е масов заради лъжата, че болестта не се лекува.
Няма по-плодородна почва за измама от общество, което предпочита да живее, без да гледа истината в очите. Истината изисква усилия. По-лесно е да не се полагат такива. Животът е песен, шумен карнавал.
Но за една беда са нужни двама. Всички тези, които образуват масата отвъд барикадата, са жертва. Те са принудени да изядат лошата храна, сготвена от техните господари-царе. Нямат избора, които малцина имат. Затова дълг на това малцинство е да не спира да прави опити да показва, че избор има.
Смятам обаче, че онези, които печелят в пъти повече, отколкото биха печелили, ако нямаше глобална епидемия, също са губещи. Те също са жертви на миазма, може би в много по-голяма степен от обикновените поданици. Тяхната алчност, тяхната поквара, манипулативност за добиване на власт в огромен мащаб, са порочни качества от човешка гледна точка; но от гледна точка на хомеопата са характерни черти на тяхната миазматична болест и причина светът да се намира в състоянието, в което е днес. Грешка би било да подценим това обстоятелство; в този миг си припомням края на инспектор Жавер…
“Наказателната система, произнесената присъда, безпрекословната сила на закона, … предохранителните и наказателни мерки, официално приетият здрав смисъл, непогрешимостта на закона, принципът на властта… всичко това бе само съсипии, грамада от отпадъци, хаос! А самият той, Жавер, пазителят на обществения порядък… бе повален, сразен. И над всички тия развалини се извисяваше човек със зелено каторжническо кепе на главата и с ореол около челото… Нима можеше да се издържи на това? Не… Жавер наведе глава и се загледа във водата… Като че самият безкрай се бе раззинал… Не вода, а бездна.” – Виктор Юго, “Клетниците”, в превод на Лилия Сталева, изд. Народна култура 1988, София.
Всеки, който се сдобие даже със зрънце власт, не закъснява да покаже, че я притежава. Властта манипулира и мами с единствената цел да продължи да властва. Властта означава контрол, смачкване на онези, които попадат в нейния обхват. Властта придава в очите на имащия я собствено качество на величие и сила, на непоклатимост и, защо не, дори божественост (делюзии). Но тя го и разрушава.
Властта не се поколебава да противопоставя едни групи от обществото на други, защото докато тези групи се борят помежду си, властта укрепва в създадената несигурност. Ефектът от тези противоборства е разрушителен. Пораждат се и се подхранват агресия, шовинизъм, деспотичност, липса на съобразяване с правото на подобното на теб човешко същество на свободен избор. А средството, с което властниците си служат така успешно, за да постигнат целите си, оръжието, което използват срещу хората, които не искат или не могат открито да заявят онова, което мислят, е страхът.
Страхът е една от най-големите беди на човечеството. Страхът от смъртта, от това да не останеш сам, изолиран от семейство и приятели заради различното ти мнение; затова не бързаш да го изразяваш, внимаваш какво говориш. Или страхът, че ще останеш без работа и те грози бедност. Да не забравяме и страха от държавната принуда, ако не носиш маски и шлемове, ако много „ти знае устата“ по адрес на официалната политика за „мерките“ – току виж са те нарочили, че всяваш паника или друга някаква измислица, която не звучи никак като шега, когато я изричат хора, облечени с власт. И така стигаме до следващия белег от списъка, потисничеството.
Разбира се, илюзия е да смятаме, че е имало времена, свободни от потискане. Присъщо качество на всяка власт е да потиска, просто доскоро това се прикриваше с тъй наречените механизми за смекчаване на потисничеството – говоря за „правата и свободите“. Сега вече, ако на някого не е станало ясно, няма нито права, нито свободи. Стигаме до следващия белег, сегрегацията.
Било е време, мрачно време, през което са били отделяни групи от обществото по разни белези. Мога, а и вие можете, да посочим поне две държави, в които такова нещо се е случвало и е било държавна политика. Това време вече е отдавна в миналото, ще кажат учените и образованите държавници. Не. То е наше ежедневие. Издигнаха се гласове за обозначаване и отделяне на едни групи от обществото от други. Белегът за сегрегацията са „костюмите от специалния плат“ (поставена ваксина, тестове, маски и пр.). Историята помни ли как въвеждането на подобно нещо е довело до изтреблението на един народ?
Има все пак една голяма група хора, които говорят високо онова, което виждат. Те казват, че становете са празни, сочат, че царят е гол. Те носят следващия белег на миазма – полузадушената невинност, смелост и истина.
„Прислужниците, които трябваше да носят краищата на царската мантия, се престориха, че дигат нещо от пода, сетне тръгнаха важно след царя с протегнати напред ръце. Те не смееха и да помислят, че не носят нищо.
Царят вървеше под великолепния си балдахин, … Никой не искаше да каже, че не вижда нищо, защото никой не искаше да мине за глупец или некадърник. Нито едно царско облекло не бе извиквало досега толкова голям възторг.
– Гледайте, гледайте, царят е съвсем гол! – извика изведнъж едно дете. …….
– Да, да, царят е съвсем гол! – извика най-сетне целият народ.
Царят беше поразен. Нему също се струваше, че народът е прав, ала си мислеше: „Все пак шествието трябва да се изкара докрай!“
И прислужниците продължаваха да вървят все тъй тържествено след него и да носят краищата на въображаемата мантия.
Казването на истината вече няма значение и това е най-страшната от всички черти на миазма с короната, защото обрича на безнадеждност. Дори всички да я извикат на глас, истината не може вече нищичко да промени. Шествието трябва да се изкара докрай.
„Хроничните болести, особената им природа…“ и правотата на Ханеман от дистанцията на времето
За щастие, всички, които следваме хомеопатичните принципи, сме отлично подготвени. Знаем, че названието на пандемичната болест, или дали е наблюдавана преди или е от скоро, или колко пъти причинителят ѝ мутира, не е особено важно. Хомеопатията е велика, защото тези неща нямат значение. Докато болестта проявява симптоми, тя е лечима.
Хроничните последствия, които се развиват у онези, прекарали острата болест и носещи белезите на латентната псора, са типични sequelae, тоест патологични после-ефекти, които се развиват, благоприятствани от отслабената жизненост на организма след прекараната остра болест. За тях Ханеман пише:
„Тези sequelae обаче представляват безбройните хронични болести в безбройни форми на разгърнатата Псора, които досега не са били познавани по своя произход и следователно са останали нелекувани.
Епидемичните и спорадични трески следователно, както и миазматичните остри болести, ако не бъдат прекратени и здравето не бъде възстановено, (дори когато епидемичните и острите миазматични болести са лекувани с хомеопатично специфично лекарство), често се нуждаят от антипсорична помощ, която аз намирам в Sulphur – ако пациентът не е използвал наскоро преди това сяросъдържащо лекарство; в последния случай трябва да се използва друго антипсорично лекарство.
Епидемичните болести със своето стряскащо упорство, биват поддържани почти изцяло от псорични усложнения, или от Псора, променена от особената природа на мястото (и специфичния начин на живот на жителите му); …“ – Ханеман, „Хроничните болести“.
Но тук трябва да добавя, че споменатите sequelae на пандемичната болест съвсем не се развиват единствено на псорична почва. Виждаме ги, подхранени и от други миазми. Казано просто, съществуващи предразположения към хронични болести се затвърждават, а вече проявени хронични болести се обострят една след друга, независимо от миазматичната им основа. За да бъдат отстранени, са нужни хронични антимиазматични лекарства, индивидуално определени, внимателно проследявани.
Дали тези sequelae могат да бъдат отстранени само с нозода, приготвен от причинителя на острата болест, е добър въпрос. Вече има статии в хомеопатичния свят по тази тема и опити, които се провеждат с едноименния на болестта нозод. Но както всяко лекарство, и този нозод трябва да бъде прилаган според индивидуалната картина на човека, когото трябва да лекуваме. Разполагаме с достатъчно натрупан хомеопатичен опит, за да знаем, че етиологията не разрешава задачата сама по себе си; тоест, при лекуването на болестите не е достатъчно да извадим едно от едно, за да получим нула. Нозодите са важни лекарства, но дори и те имат временен ефект, когато се прилагат интеркурентно, тоест антимиазматично. Те не могат да излекуват напълно там, където картината им не е характерно проявена, тоест когато не са хомеопатично показани. Следователно, дори да разполагаме с нозод от причинителя на пандемията, ние пак ще имаме нужда от добре доказаните си лекарства, които да покриват индивидуалната картина.
Трябва да припомня, че правя разлика между хроничните последствия на прекараната остра болест (които се характеризират индивидуално във всеки случай) и миазма, за който говорих в първата част на статията. Последният е възможно да се наслагва върху миазмите, които съществуват у даден човек, и да се преплита с тях.
Без никаква генерализация, с изострено внимание към индивидуалните особености на всеки случай, при снемането на случаите насочвам вниманието си за следните усещания и теми (повдигнати в курсив по-горе):
Показност; чувствителност към мнението на околните; алчност; власт; измама; унижение; зараза; карнавал; жертва; манипулатор; контрол; величие, делюзия за; сила, делюзия за; божественост, делюзия за; потискане; сегрегация; агресия; разрушителност; изолация; страх; бедност; смърт; невинност; смелост; истина.
Междувременно, нужни са дълбоко действащи лекарства, способни да излекуват тези белези, когато успеем да ги доловим. Къде да търсим тези лекарства?
Разбира се, нашата Materia Medica е пребогата. Но смятам, че все по-често трябва да обръщаме поглед към лекарствата, доказани през последните две или дори три десетилетия. Хората, изпитали върху себе си ефектите от тези лекарства, са носители на съвременния миазъм. Знаем, че за цялостното изпитване на едно лекарство, много важна е чувствителността на участниците в опита и направлението на тази чувствителност – както по отношение на органите и системите в тялото, така и по отношение на задълбочените процеси, които протичат в емоциите, ума и душата. Затова съвременните лекарства (линк към джейд, позитрон, …) са своеобразни ключета, които, използвани умело от класически хомеопат, самостоятелно или интеркурентно, винаги разгръщат в пъти повече действието на иначе добре показаните, добре изпитани стари наши лекарства, които „не желаят“ да работят в пълния си потенциал.
Дилемата ни е изключително сериозна. Отговорът лежи на полето на развитие на всеки човек поотделно. Това е така, защото човечеството не е просто сбор от отделни homo sapiens. Такова би било описанието за стадо. „Човечество“ означава общ дух и обща посока. Затова развитието на всеки човек във физически, умствен и духовен смисъл, е толкова важно. Едва след като разгърне в значителна степен своя потенциал, той става интегрална част от човечеството.
Тук ролята на хомеопатията е огромна. Белезите на миазма трябва да бъдат събирани, допълвани, анализирани и използвани. Те трябва също да бъдат разяснявани на хората, които търсят хомеопатична помощ. Подлежащият миазматичен слой трябва да бъде лекуван. В противен случай, ще станем свидетели как този миазъм пуска дълбоки корени у все повече хора. Мрачни времена ни очакват, много по-мрачни от днешните, ако не изпълним своята мисия на хомеопати. Те ще засегнат новите поколения още по-дълбоко, отколкото засягат нас, защото ще бъдат засукани с майчиното мляко.
Промяната на света започва от промяната на всеки човек. Почти никое средство не може да задвижи промяната така мощно, както хомеопатичното лекарство. Ние можем.
[1] Цитатите в статията, под които няма пояснение за източника им, са от приказката „Новите дрехи на царя“ от Ханс Кристиан Андерсен, в превод на Светослав Минков, издателство „Народна младеж“, София, 1964
