„Многото учене не води до разбиране.“ Хераклит (544-483 п.н.е.)
Образованието на един хомеопат е тема, която сериозно занимава моя ум години наред. По-нататък в това изложение съм поместила превод на статията на Пиер Шмид по темата, изнесена пред Международната Ханеманова Асоциация в Ню Йорк през далечната 1925 година. Днес тази Асоциация е вече история, както са история големия брой хомеопатични колежи в Щатите, свободата на практикуване на хомеопатия в Стария, а и в Новия свят, свободния достъп до хомеопатични лекарства в Европа … но тезата на д-р Шмид е още актуална и се потвърждава. Няма да навлизам в коментари на водената срещу хомеопатията политика и пропаганда, защото вярвам, че достатъчно се изписа за това, какво не се прави. Важният въпрос, към отговора на който искам да гледам сега, е какво трябва да се направи. Очевидно е, че не можем да спрем голословното говорене, продиктувано от финансови интереси. Нека си говорят; истината не може да бъде скрита от онези, които имат буден ум.
Свободният достъп до хомеопатично образование е реално ограничен, въпреки привидното изобилие на материали по хомеопатия. Тези материали, разпръснати и с различна степен на сложност, водят до объркване у незапознатия или недостатъчно образован по темата читател. Както книга, написана от велик писател, съдържа множество сюжетни линии, които се развиват по уж независими пътища, но постепенно се събират в края на произведението, така и в хомеопатията има области на изучаване, които са привидно независими едни от други (философия, доказвания, реперториум, потенции, предписване, снемане на случая, водене на процеса по излекуване и т.н.), но само заедно водят до оприличаваното на чудо излекуване.
Само по себе си, четенето не води до разбиране и правилно усвояване на материята – това е факт, в чието доказване няма да се впускам. Остава и големият въпрос със стажуването, каквото у нас не се осъществява. Оттук до неправилното практикуване крачката е малка и мнозина я предприемат, без да си дават ясна сметка в какво се впускат. Това е път, който е познат на повечето хомеопати в България. И защото са преминали по него и са израснали, те разбират тежестта на въпроса за образованието.
Хомеопатията е може би най-погрешно разбраната от всяка друга наука, включително от онези, които вярват във възможностите ѝ и искат да я усвоят и прилагат. Чувала съм всякакви твърдения за нея, че не е медицина, че е чиста философия, че е начин на живот, че е плацебо, че е единственият избор, че не може да бъде избор при сериозни здравословни проблеми и т.н. За пъстротата на мненията допринасят и новите течения в хомеопатията, каквито е естествено да има и без които никоя наука не може да се развива. И стигаме до липсата на здрава основа, главният препъни-камък пред всеки бъдещ хомеопат. Такава основа може да даде само едно надеждно образование.
Хомеопатичното образование в България е въпрос, по който смятам, че трябва да започнем дебат, за да има хомеопатия и за онези, които ще дойдат след нас. Чувствам дълг пред себе си, но също и пред своите деца, защото няма по-висше благо от здравето; както и от съзнанието, че си здрав телесно и душевно, и свободен да твориш. На много други места съм се впускала в емоционални и рационални доводи защо това е така. Вярвам, че много от хомеопатите в България мислят в тази посока и търсят разрешение.
Чувствам не по-малък дълг към Ханеман, към Херинг, Бьонингхаузен, Кент, към стотиците хомеопати, живели и дишали с хомеопатичните принципи, оставили трудовете си на поколенията, за да можем ние днес да постигаме и да отидем дори по-далече – в името на живота. В дълг съм към всички тях, всеки ден благодаря, че тези личности са съществували и че имам редкия шанс да се докосвам до техните умове и да се ползвам от техните достижения. Затова никога няма да спра да допринасям своята лепта за развитието на хомеопатията.
Обещаната статия от д-р Пиер Шмид е първата, която публикувам тук по темата; ще последват и други. Целта ми е да наберем достатъчно материал за размисъл, за да може дебатирането да започне; поставям началото с мнението на онези, които наричаме „старите хомеопати“; оттам и ще вървим към нашето съвремие.
Пиер Шмид не е съвсем „стар“ хомеопат, но е един от последните ученици на Кент, чрез двама от хомеопатите от Кентианската школа. В този смисъл той е проводник на това познание в Европа. Статията разглежда особено важни въпроси: от една страна авторът набляга на висшето благо на освобождението чрез хомеопатията, а от друга, на важния въпрос за образованието и квалификациите на хомеопатите. Статията е много обширна, представена е тук почти в цялост; спестени са няколко абзаца (отбелязани с …), за да се придържаме към фокуса на нашето внимание. Оригиналът е публикуван в том ХХХХ на The Homeopathic Recorder, бр. 10 от 15 октомври 1925 година.
