От Сайръс М. Богър, д.м.
Изнесена пред Бюрото по хомеопатична философия на Международната Ханеманова асоциация, юни 1932 година
Всяка следваща болест, която застига един индивид, носи достатъчно белези, за да покаже ясно, че всяко човешко същество реагира на смущенията по свой собствен начин. Обикновено връзката не е осъзнавана от индивида, защото измежду всички неща, телесните страдания най-бързо се забравят. А и самата сила на острата болест обикновено замъглява по-дълбоко лежащите симптоми, които най-добре очертават проявите на дискразия и са от най-голямо значение за предписващия. След като обаче избухването на остра болест отмре, тези полу-изявени симптоми отново бавно изплуват и най-сетне се показват като част от дълбоко вгнездения миазъм, който може да бъде изкоренен само с най-внимателно предписване. Онзи, който не осъзнава това, непрекъснато ще лекува, но никога няма да излекува. В своите безцелни лутания измежду симптомите, той само ще добавя объркване към картината, още повече заради пропуска си да постави началото както трябва.
Колкото и да се нуждаем от нашите остри лекарства, с израстването в своята работа предписващият все по-малко ги използва. Той разбира, че острите прояви на жизнения организъм понякога го застрашават достатъчно, за да оправдаят прилагането на остро лекарство; но в същото време очаква скоро да се наложи да предпише други лекарства, с по-дълбоко действие. Това донякъде напомня определени алопатични практики, но без да влече след себе си никой от лошите остатъчни ефекти на последните; напротив, то прочиства почвата, за да очертае по-ясно индикациите за последващото лекарство.
Откриването и даването на правилното антипсорично лекарство са ограничени от доста фактори. Анамнезата може да е недостъпна; настоящият статус може да е замъглен и представен с твърде малко симптоми, или пък да е натоварен с множество тривиалности, затрудняващи находчивостта на разпитващия на всяка стъпка; и ако той не е човек с точна наблюдателност, почти сигурно би се провалил да направи правилните изводи. Не всички лекари изграждат достатъчно добре своите дедуктивни способности и заради това им е нужно да видят близката връзка между клиничната и патогенетичната картина. Подобни реалисти рядко стават първокласни хомеопати, най-вече заради типа на тяхното предхождащо образование, чийто характер не е бил такъв, че да разгърне силата на тяхното въображение; а в истинската практика винаги, при всеки клиничен случай има нещо, което е загатнато и трябва да бъде предположено.
Повторните преводи и пренаписвания на текстовете от Materia Medica почти неуловимо са изменили най-фините отсенки в значението им – а това е от ключово значение за правилното разбиране на различията между лекарствата. Това не е добре, защото всеки запис от доказване трябва да бъде много повече от простото очертаване на фактите, изолирано от живото същество; защото само взаимообвързаността дава основата на болестните картини, независимо дали говорим за клиничната или за патогенетичната. По-старите хомеопати са били сериозно ангажирани с пресяването и потвърждаването на симптомите, затова са били напълно наясно с неяснотите, свързани с тяхната поява. Самият Ханеман, макар и добил от дългогодишния си опит способността да извлича есенцията от всяко изявление на доказващите, първоначално критикува симптомите на Ненинг (вижте „Хроничните болести“, том ІІ-А, бележка под линия към Agaricus – б.пр.), макар и да приема в своята Materia Medica доста от наблюденията на последния. Сега знаем, че тези наблюдения имат висока стойност.
По мое мнение е грешка да използваме само високо образовани доказващи; защото повечето от най-зрелите и експресивни зависимости и връзки идват от по-посредствените умове, били те на пациенти или на доказващи. Спонтанните изрази, неизменени от възприети определения, са винаги най-ценни. Това е особено поразяващо при хомеопатичното лечение на бебета и деца, където собствената интерпретация почти изцяло липсва.
Какво тогава, в светлината на казаното, трябва да бъде нашето отношение към болестта? Ако я визуализираме като смущение в жизнения вибрационен ритъм на човешкото същество, зародено в жизнената енергия – онази, която управлява нашето същество – то следва неизбежното заключение, че всяка отделна болест, от която страдаме, следва да носи отпечатъка на цялото и да бъде разглеждана и лекувана така: тоест, от центъра към периферията, отгоре надолу и в ред, обратен на появяването ѝ; и тук първото трябва да бъде последно, а последното – първо.
Независимо дали го осъзнаваме или не, ние сме същества, определяни от мислите си, и навиците ни на мислене са най-сигурния ни водач към показаното лекарство. В нашите мисли лежи първият и най-плодотворен източник на поведението ни; те оцветяват значението на всеки симптом, точно както интонацията определя значението на думите – в някои езици повече, отколкото при други.
Оригиналната Materia Medica Pura на Ханеман съдържа сравнително малко състояния на влошаване и подобряване, което ни изправя пред заключението, че по онова време те са били използвани по-малко, отколкото днес; макар че Бьонинхаузен бързо е добавил този полезен фактор към нашите работни познания за лекарствата. Самият Ханеман явно е разчитал на комбинираната проява на симптомите, за да го направлява; когато тя е ясна, рядко се нуждаем от помощта на модалностите.
И още един момент: главните елементи на дадена клинична картина обичайно не се откриват в същата комбинация при чистите патогенези; те трябва да бъдат събирани от симптомите, съдържащи се в няколко доказвания, което означава, че никой човек не може да прояви цялостната клинична картина на която и да било болест – нито пък може да изживее всички фази на действието на което и да било лекарство; и в двата случая ще бъдат проявени само някои от ключовите симптоми на болестта.
Дискусия
Д-р Гример: Тази лекция хвърля ярка светлина върху базовите принципи на нашата школа. Не остана много за обсъждане, освен да потвърдим онова, което колегата ясно изрази и до което Ханеман и истинските му ученици са достигнали, посочвайки, че умствено-емоционалните състояния са много необходими показатели, наред с всички останали, при търсенето на лекарство. Това е, което лекторът искаше да подчертае.
Ако доловим духа, картината се разчита между редовете; никое лекарство не е достатъчно добре доказано от един-единствен човек, нито пък едно-единствено доказване е достатъчно. Нуждаем се от първоначални и повторни доказвания сред по-широки групи от хора, за да бъдат разгърнати нашите лекарства и да можем да правим по-добри предписания.
Друг момент, който много ми допадна и който всеки открива в своята практика, е че колкото по-дълго практикуваме, толкова по-малко внимание отдаваме на острите проявления. Разчитаме на дълбокото действие. Понякога силата на острия случай може да ни принуди да палиираме, за да може човекът да я преодолее; но в дълбоките конституционални лекарства, които колегата имаше предвид, лежи тайната на истинското излекуване.
Д-р Робъртс: Дълбоко се заинтригувах от мисълта на д-р Богър, че само част от симптоматиката бива изразена у един индивид, а не цялата. Струва ми се, че тук има много истина и трябва да имаме това предвид.
Превод от английски език: ©Цветана Коджабашева, 2019
