От Бернхард Финке, д.м.
The Hahnemannian Monthly, 1865-1866, No. 2
Едно тяло има толкова потенции, колкото и свойства, и всяка една от тези потенции е част от това тяло. След като то притежава неограничен брой свойства, които непрестанно се увеличават заедно с подобряването на научните методи за изследването им, то съществуват и неограничен брой потенции, и то не само прилежащи на едно тяло, а на всички неща, от които вселената се състои. Нещо повече, както по времето на Талес светът е бил пълен с богове, така сега, след Ханемановото откритие за потенцирането, вселената е пълна с потенции.
Взето назаем от математиците и находчиво приложено в хомеопатията, понятието „потенция“ е за предпочитане пред понятието „сила“, защото то изразява не просто абстрактното общо разбиране за сила, а по-отчетливия, реален резултат от безбройните, неизчерпаеми процеси на взаимодействие. Резултатът, който се наблюдава при действието на потенцията върху състоянието на други тела, настъпва като сила, с други думи: ние можем да наблюдаваме силата само чрез промяната в едно тяло, която промяна е доловима за сетивата; и единствено чрез наблюдаваните промени можем да извадим ретроспективно заключение за промените в други тела, резултатът от които е сила. Потенцията е безкрайно малка, поради което, ceteris paribus[1], упражнява ефект, наречен „упражняване на силова енергия“. Силата е физиологична; потенцията е физична.
За да илюстрирам, ще взема за пример желязото: в металическото му състояние то е тежко, тоест, то упражнява постоянно налягане върху телата, поставени под него. Това налягане се обяснява от физичната наука; следователно, то е физична или, по-конкретно, това е барометрична потенция. Тъй като налягането е неразривно свързано с всяка частица от желязото, докато то се намира в металическо състояние, то невъзможно е да отделим същинския метал от концепцията за неговата потенция. А физичната потенция на желязото, следователно, е не само налягането, но и самото желязо, което го упражнява.
По подобен начин откриваме, че металическото желязо отразява светлината по начин, свойствен само нему. Това е оптичната потенция на желязото; с други думи, след като свойството му да отразява по определен начин светлината е неотделимо от субстанцията на метала, то следователно оптичната потенция е част от самото желязо, която чрез своето въздействие върху нашето зрително сетиво прави възможно да бъде наблюдавано като сила на металическото желязо.
Металическото желязо има и акустична потенция, доколкото при удрянето му в твърда субстанция, то произвежда звук, който е доловим като отчетлива сила на желязото, провеждана през въздуха до нашето слухово сетиво.
Металическото желязо притежава свойството да бъде привличано от магнит, при което то действа като магнитна потенция върху магнита и върху други подобни тела, като пирема обратна полярност.
Ако разтворим металическо желязо в разредена сярна киселина, ние ще наблюдаваме колко различно действа то в различните потенции, по време на един и същи процес.
То действа като химична потенция, когато, свързвайки се със сярната киселина и водата, образува железен сулфат – тоест когато променя сярната киселина и водата по начин, улесняващ образуването на съединението, което познаваме като железен сулфат. Ако, докато тече този процес, ние свържем това химично действие с галванометър, ще измерим галваничен ток и ще докажем, че желязото в разтвор представлява галванична потенция. И, доколкото сам по себе си галванизмът, преминавайки през спиралата, отблъсква астатичната игла, то желязото се проявява също и като електромагнитна потенция.
Това наистина не би натъпило, ако други материали не бяха спомогнали чрез своето взаимодействие с желязото. Но казаното тук за желязото за илюстрация важи за всяка друга материя.
В машините или механиката желязото се превръща в механична потенция, защото то служи за разпространяването и насочването на движението върху определени точки на въздействие.
Когато бъде нагрято, желязото разгръща термични свойства и става термична потенция, поглъщайки топлината и разпространявайки я чрез проводимост и излъчване.
Доколкото желязото може да бъде разтворено и след като бъде разтопено, то проявява свойствата на флуид и може с право да бъде наречено диализаторна потенция.
Все още не е установено чрез експерименти, може ли желязото да придобие газообразно състояние. Все пак ние спокойно можем да заключим от спектралния анализ, че в природата трябва да съществуват процеси, чрез които осезаемото желязо се пулверизира в безкрайно малки частици, които придобиват неизмерими и светещи качества. Защото ние откриваме желязо в слънчевата светлина, притежаващо нови оптични свойства, различни от всички, наблюдавани досега, светещо с определена светлина в една част от спектъра. Желязото, следователно, е соларна потенция в слънчевото тяло така, както е планетарна потенция в тялото на Земята, и участва в образуването и на двете небесни тела.
Когато желязото, бидейки част от метеоритен камък, пада на Земята, то ни дава ясен знак, че трябва да има още сфери, в които то представлява потенция с определено действие; така че можем да определим желязото и като космична потенция.
Множество растения усвояват желязо от почвата, в която растат, както и от други източници. Ние откриваме желязо и в кръвта на животни и хора, в кръвните им клетки то е съществен елемент на организма, който спомага за неговото образуване и съхраняване. Това придава на желязото органична потенция.
Знаем, на следващо място, че когато внесем желязо на фина пудра (limatura ferri) в човешкия организъм, то произвежда симптоми на смут в състоянието на здраве, които можем да определим единствено като резултат от болестното и вредоносно усвояване на желязото от организма. Това прави желязото болестотворна и патологична потенция.
А когато приложим желязото в състояние на безкрайно малки частици, съгласно хомеопатичния закон, за да излекуваме симптоми, подобни на онези, които то произвежда върху здрав организъм, ние разкриваме неговата лечебна, благотворна потенция.
Когато тритурираме металическо желязо с млечна захар и потенцираме все по-високите тритурации с неутрален течен носител по хомеопатичните правила, ние приготвяме хомеопатичната потенция на желязото, която представлява правилното лекарство за излекуване у болните на симптоми, които са подобни на онези, произведени от желязото у здравите хора.
Дори когато алопатите получават добри резултати от фино смляното металическо желязо или тинктура от желязо в определени болестни състояния, то е защото желязото тогава се намира в подходяща хомеопатична потенция.
Докато обосноваваме този пример, което може да продължи безкрайно, откриваме, че дебатът за силата и материята, или за материята и ума, който е ангажирал толкова много способни индивиди, е всъщност един безсмислен спор. Предпоставките, които подлежат в основата му, не са избрани правилно и съдържат логическа грешка. Тези философи противопоставят материята и силата една на друга в едно логическо съждение и изваждат заключението, че материята и силата са същински противоположности. Но фактите и опитът сочат, че в действителност те са просто материя в различни степени и форми. Онова, което е истинско, трябва да бъде и логично; но не в смисъла, който досега е влаган от участниците в този спор. Защото силата, в действителността и истината, представлява потенцирана материя; и силата не може да въздейства върху материята, ако не бе самата тя по-добра по вид, но различна по степен. А ако някой постави възражение по начина, по който теолози и телеолози са гледали на материята отвисоко, претендирайки за висок морал и от догматична гледна точка, ние можем в ответ да противопоставим целия видим и доловим със сетивата свят, изграден от сили без материя, които действат една спрямо друга непрекъснато, подчинявайки се на големия принцип на взаимността. По същия начин тогава, ние разполагаме с безкрайни серии от материи, които се доближават и отдалечават, според различните гледни точки, и които съчетават всички възможни градации – от безкрайно малкото количество, през определяемото количество, до безкрайността; така че да получим съответните серии на сила, която еднакво се доближава или отдалечава, и е еднакво обширна.
Не може да има съмнение, че онова, което наричаме свойства на материите, не е нищо друго, освен потенции на тези материи, които при подходящи условия и връзки, съгласно законите за потенцирането, се променят и произвеждат промени. Би било, следователно, съвсем философско да приемем този добавъчен метод за обозначаване, защото понятието „потенция“ уместно обозначава материята, ведно със свойствената ѝ потенция на действие, от която не би могла да бъде разединена. Тук ние сме подкрепени от опита на хомеопатията, която първа посочи по научен начин, как да бъдат рафинирани грубите субстанции, по такъв начин и в такава степен, каквито бяха непознати на никоя от науките досега с изключение на нашата; и то така деликатно в проявяваването и доказването на своите съществуване и присъствие. Животинските и човешкият организъм в живо състояние предлагат мярка за тези фини потенции, разработени от хомеопатията – мярка, която чрез промяната в симптомите на здраве към симптоми на болест и обратното, представлява отчетлив феномен, достъпен да бъде анализиран, и позволяващ сравнение и логично заключение за идентичността на използваните субстанции.
Идеята, че при тритурацията и последващото потенциране лекарственият „дух“ се откъсва от материята, така че във високите „разреждания“ и степени на хомеопатичните потенции ние откриваме, така да се каже, само абстрактните сили на първоначалната субстанция, е толкова уродлива, че човек би трябвало да потърси отговор в царството на вярата, което науката естествено отрича. Онзи, който има обичай да упражнява своето разбиране да възприеме съществуването на идеята за безкрайното и за безкрайно малкото, както и тази за измеримото количество, намира подобно фатално салто ненужно за целите на науката. На непредубедения наблюдател не може да убегне факта, потвърждаван от всяко следващо наблюдение, че има нещо постоянно в действието на лекарствата върху организма; определена характеристика на действието, която се повтаря отново и отново, в безбройни вариации и форми, и която доказва, че лекарството само по себе си, макар и изглеждащо различно в различните потенции, остава едно и също. Промяната настъпва в организма, не в лекарството. Защото организмът представлява вечно варираща величина, макар и придържаща се в рамките на определени необходими граници. Ако ние можем да командваме организма така, както можем да командваме лекарствата според откритието на Ханеман, тогава взаимодействието между тях ще бъде константно. Защото, ако противопоставим едни и същи организми в едно и също състояние, на едни и същи потенции, ще постигнем еднакви и постоянни резултати. Ние обаче трябва да приемаме нещата така, както ги намерим, и ако търсим сигурност, ние трябва, сравнявайки симптомите, да разпознаваме онези, принадлежащи на организма, а не на потенцията, и да ги разглеждаме отделно от цялата патогенетична картина.
Както астрономичните експерименти се извършват, за да се изучи капацитета за наблюдение на различните наблюдатели, в зависимост от тяхното по-бързо или по-бавно долавяне на явленията, – и както за тази цел множество наблюдения са направени, просто за да се добие сигурност за елиминиране на почти неизбежния източник на грешки, – и както грешките се вземат предвид в астрономическото уравнение (като субективен фактор), – така и в нашите доказвания ние трябва да търсим източниците на грешки.
Тези грешки произлизат най-вече от два източника. Първият е разликата в индивидуалните способности за наблюдение, или субективния фактор на хомеопатичния наблюдател; вторият е разликата в способността на организма, или неговият потенциал, който е обусловен от конституцията, етиологията и анамнезата, както и от преходни влияния. Чрез търпеливо изследване на тези неизбежни източници на грешки, ние успеем да постигнем по-голяма и даже най-голяма обективност на патологичната картина и така ще разпознаем всяка потенция в нейното действие със същата сигурност, каквато се обезпечава в останалите научни процеси, които използват правилни и подходящи методи.
И така, ако бъде признато постоянството в действието на лекарствата, как би било възможно да се възприеме отделянето на силата от материята?
Така ни остава простия факт на цялостността, а именно: че всяка субстанция е способна на безкрайно потенциране и че действието на всяка потенция настъпва по същите закони, които управляват всички останали природни процеси. Условията за това са налице. Това са винаги: пропорционалност, противодействие и безкрайно малкото количество – с една дума: взаимодействие. При наличието на тези условия, които съчетават всичко, което е било, е и ще бъде, философски доловимо е и следователно реално възможно и необходимо е, че дори най-фините високи потенции, присъщи само на хомеопатията, ще произведат значително и поразяващо действие и резултати, които неизбежно принадлежат на есенцията и действителното съществуване на субстанцията, от която са приготвени; и че тези потенции са както философски свойства и количества, така и същински реални свойства, потенции и физични тела.
Бруклин, Ню Йорк
[1] Ceteris paribus (лат.) – При равни други условия. – Б.пр.
Превод ©Цветана Коджабашева, 2018