Arsenicum album | Студия на Ханеман към ММ на Арсеникум албум

Бял арсеник

(Триоксид от металически арсеник в разреден и потенциран разтвор)

Докато пиша думата „арсеник”, тежки спомени налягат моята душа.

Когато Всемилостивият е създал желязото, той е дал на човечеството възможност да изкове от него смъртоносния кинжал или благия палешник; да убива с него своите братя, или да ги прехранва. Колко по-щастливи биха били хората, ако биха използвали Неговите дарове само, за да правят добро един другиму! Такава би трябвало да бъде целта на техния живот; такава е Неговата воля. Така че не Него, обичащият всички, трябва да виним за порочността, проявявана от онези, които дръзват да злоупотребяват с чудната сила на лечебните субстанции при лечение на болести, за които те не са подходящи, и наред с това в дози, толкова огромни; водени само от фриволните хрумвания на разни незначителни авторитети, без да са ги подложили на внимателно изпробване и без добре обоснована селекция.

Когато се появи някой, който да докаже ефектите, които лекарствата проявяват, тези хора го охулват като враг на техния комфорт, и не се въздържат и от най-непочтените злословия.

Конвенционалното медицинско изкуство е прилагало до този момент в големи и често повтаряни дози най-мощните лечебни субстанции – като арсеник, сребърен нитрат, разяждащ сублимат (живачен дихлорид – Б.пр.), аконит, беладона, йод, дигиталис, опиум, хиосциамус и т.н. Хомеопатията не може да прилага по-силни от тези субстанции, защото няма такива. Когато конвенционалните лекари ги прилагат, те просто се състезават едни с други за това, кой да предпише най-голямата възможна доза от тези дроги, и дори правят голям шум около това. Те одобряват и възхваляват тази практика у своите колеги. Но когато хомеопатичното лечебно изкуство използва същите тези дроги – не наслуки, както конвенционалния метод, а напротив – след внимателно обследване, само в подходящи случаи и в най-малките възможни дози – то бива осъдено и обявено за практика на отравяне. Каква партизанщина, какво злословие представлява това обвинение от хора, които имат претенцията за честност и добросъвестност!

Когато хомеопатията дава подробно обяснение, когато осъжда (от убеждение и дълг) огромните дози от тези дроги, предписвани от конвенционалната практика, и когато, изхождайки от внимателни опити, настоява пред лекарите, че там, където те предписват една десета, половин или цял гран, и дори няколко грана, често квадрилионна, секстилионна и дори децилионна част от грана е напълно достатъчна: тогава привържениците на старата школа, които денонсират хомеопатичното лечебно изкуство като система за отравяния, се подиграват на глас, оскърбяват я в наивност, и се самопровъзгласяват за убедени („убедени“, без да са провели опити!?) че подобно нищожно количество не може да направи изобщо нищо, и че не може да произведе никакъв ефект, и че представлява всъщност същото нещо, като нищо. Те не се стесняват да говорят противоположни неща и да анонсират същото нещо като вяло и абсурдно малко, след като са го обявили за система за отравяне; докато същевременно оправдават и възхваляват собствените си огромни и смъртоносни дози от същите тези лекарства. Не е ли това най-грубото и жалко непостоянство, което човек може да си представи, измислено единствено с цел да се проявява безсрамна несправедливост спрямо една доктрина, която – това те не могат да отрекат – притежава истинност и постоянство, и се основава на опит, и която прави подбор и прилага своите лекарства с възможно най-деликатното внимание и най-неуморното благоразумие?

Не много отдавна един високо уважаван лекар[1] говори за фунтовете опиум, които се употребявали всеки месец в неговата болница, в която на сестрите дори било разрешавано да го дават на пациентите, когато пожелаят.

Опиум, забележете! – една дрога, която е изпратила няколко хиляди души в техния гроб чрез конвенционалната практика! И този мъж продължава да е на почит, защото принадлежи към доминантната клика, за която всичко е позволено и считано за законно, дори и да е от най-деструктивен и абсурден характер. И когато, няколко години след това, в един от най-просветените градове[2] на Европа почти всеки практикуващ обща медицина – от бръснарските чираци до най-титулованите лекари – предписва арсеник като модно лекарство за почти всяка болест, и то в чести големи дози в близка последователност, така че вредата за здравето на хората трябва да е била доста осезаема – все пак това се счита за почтена практика; макар и никой от тези практикуващи да не е наясно с особените ефекти на семи-оксида на този метал (и следователно не знае за какви болести е подходящ). Въпреки това те го предписват в такива повтарящи се дози, всяка една от които – ако бъде достатъчно разредена и потенцирана – би била достатъчна да излекува всички болести в целия населен свят, за които това вещество представлява подходящо лекарство. Кой от тези два противоположни начина на прилагане на лекарствата заслужава ласкателното прозвище „система за отравяния” – споменатият конвенционален метод, който атакува с десетки гранове бедните пациенти (които често имат нужда от съвсем друго лекарство), или хомеопатичният, който не предписва дори капка тинктура от ревен, без да се увери преди това, че ревенът е най-подходящото – единственото подходящо лекарство за случая? Нима това е Хомеопатията, след като тя чрез неуморни множествени експерименти откри, че само в много редки случаи е нужно да бъде дадена повече от една децилионна част от един гран арсеник, и то само в случаи, при които внимателното доказване сочи, че арсеникът е единственото най-подходящо лекарство? На кой от тези два начина на практикуване принадлежи по право почетната титла „безразсъдна, прибързана система за отравяния”?

Има и още една група лечители, които могат да бъдат наречени лицемерни пуристи. Ако са практикуващи лекари, те наистина предписват всякакви субстанции, които са вредни при злоупотреба; но за пред света тези хора заемат позата на образци на невинността и вниманието. От професионалните си кресла и в писанията си те по най-тревожен начин ни определят като отровители; ако слушаме техните изявления, ще излезе непрепоръчително да лекуваме каквато и да е болест с нещо по-силно от троскот, глухарче, оксимел[3] и малинов сок. Според тяхното определение, отровите са абсолютно (тоест, при всякакви обстоятелства, във всички дози, във всички случаи) вредни за човешкия живот; и в категория „отрови” те включват (за да насадят предразсъдък срещу Хомеопатията), както е удобно за техния т.нар. хумор, много субстанции, които от векове са били широко използвани от лекарите за излекуване на болестите. Обаче използването на тези субстанции щяла да бъде престъпна, ако всяка една от тях не бъдела доказана за употреба. Ако все пак обаче някоя субстанция се докаже лечебна само за една болест – а не може да се отрече, че това понякога се случва – тогава тяхното скверно определение се превръща в очевиден абсурд. „Абсолютно, при всякакви обстоятелства  увреждащи и разрушаващи, и все пак в същото време благотворни”, е само по себе си противоречиво твърдение, чиста глупост. За да извъртят нещата така, сякаш няма противоречие, те използват претекста, че въпросните субстанции по-често се били доказвали като вредни, отколкото като полезни. Обаче, дали по-често увредите били нанасяни не толкова от самите субстанции, колкото от тяхното неправилно приложение, тоест нанасяни от онези, които непохватно ги предписвали при болести, за които субстанциите били неподходящи? Тези лекарства не се предписват сами при болестите, те трябва да бъдат приложени от хората; и ако някога са били полезни, то е било защото към онзи момент те са били приложени от някого по подходящ начин; те биха били винаги полезни, ако хората биха ги употребявали единствено по правилния начин. Оттук следва, че когато тези субстанции са се оказвали вредни и разрушителни, то е било просто поради неправилното им приложение. Следователно, всичките вреди от това приложение трябва да бъдат вменени на непохватността на прилагащите ги.

Тези тесногръди индивиди казват още: „Дори когато се опитаме да притъпим арсеника чрез неутрализатори, тоест като го примесим с основи, той все пак причинява достатъчно вреда.”

Не, отговарям аз, не арсеникът трябва да бъде обвиняван за това; защото, както сочат моите наблюдения, лекарствата не се самоприлагат, а биват прилагани от някого и този някой наврежда чрез тях. А и с какво основите биха неутрализирали арсеника? Дали като отслабят, или като променят качеството му и го превърнат в нещо друго? В последният случай, получената  неутрална арсеникова сол вече не е арсеник, а нещо различно. Ако все пак арсеникът само бъде отслабен, то със сигурност простото намаляване на дозата на чистия разтвор от арсеник би бил много по-рационален и ефективен начин, за да бъде лекарството по-слабо и по-меко, отколкото да се остави дозата в непроменен магнитуд и в същото време, чрез добавянето на друга лекарствена субстанция, да се прави опит да се постигне някаква (кой знае каква?) промяна в природата на арсеника, както се случва, когато бъде използван така нареченият неутрализатор. Ако считате арсеника в количество една десета от грана за твърде силен, какво тогава ви спира да го разредите и да дадете по-малко, много по-малко от него?

„Една десета от грана” – ги чувам да казват – „е най-малкото количество, което професионалната етика ни позволява да предпишем. Кой би написал рецепта на аптекаря за по-малка доза, без да изглежда нелепо?”

Нима! Та една десета от грана понякога действа толкова силно, че застрашава живота, а професионалната етика на вашата гилдия не ви позволява да дадете по-малко, много по-малко? Нима подобно говорене не е обидно за здравия разум? Нима професионалната етика е кодекс от правила, обвързващи роби без разум – или е система от правила, действащи сред хора, притежаващи свободна воля и интелигентност? И ако е второто, кой ги възпира от това, да дадат по-малко количество, когато повечето може да навреди? Инатът ли? Догматизмът на школата им ли? Или някаква друга окова на разума?

„Арсеникът” – протестират те – „въпреки това е увреждащ, дори и даден в по-малко количество, дори и да искаме да го сведем до нелепата доза от една стотна или една хилядна от грана; такава нищожна доза е нечувана в позологията на нашата материя медика. Арсеникът, дори в една хилядна от грана, може да навреди и разруши, защото той си остава неконтролируема отрова – както сме предполагали, твърдим и допускаме.”

Въпреки че последното им удобно твърдение и уверение по случайност съвпада с истината, все пак очевидно е, че вирулентността на арсеника не може да се увеличи, но трябва да се намали с допълнително намаляване на дозата, за да можем най-сетне да достигнем такова разреждане и такова намаляване, което да не притежава вече по никакъв начин опасното качество, свойствено за редовната им доза от една десета от грана.

„Такава доза би била наистина нещо ново! Що за доза би била тя?” Новото е наистина престъпление в очите на ортодоксалната школа, установена върху старите завети – школа, която основава разума си на тираничността на една древна рутина.

Що за жалко правило би възпряло лекаря, който по правило би трябвало да е образован, мислещ, независим човек, природен властелин в своето царство – какво на този свят би го възпряло да приспособи опасната доза, като намали нейното количество? Щом опитът му посочва, че една хилядна от грана арсеник е все още твърде силна доза, какво би го възпряло да даде една стохилядна, или една милионна част от грана? А ако намери последните две за твърде силни в много случаи – защото в медицината всичко зависи от наблюдението и опита (защото самата медицина не е друго, а наука, основана на опита) – какво би го възпряло да сведе милионната степен до милиардна? А ако и тя се окаже твърде силна в много случаи, кой би му попречил да я сведе до квадрилионна част от грана, или още по-малко? Струва ми се, че чувам как вулгарната тъпота грачи откъм тресавището на своята хилядолетна предубеденост: Ха! Ха! Ха! Квадрилионна! Че това е абсолютно нищо!

Защо не? Може ли една част от субстанция, макар и намалена толкова много, да носи в себе си нещо различно от частите на цялото? Не трябва ли тези части, намалени по размер до самия ръб на безкрайността, все пак да продължават да бъдат нещо – нещо реално, част от цялото, макар и съвсем дребна? Кой човек със здрав разум би противоречил на това?

И ако тази (квадрилионна, квинтилионна, октилионна, децилионна) порция продължава да бъде наистина неразделна част от разделената субстанция – което никой разумен човек не може да отрече – защо една макар и толкова малка порция, която е наистина нещо, да не може да направи нищо, след като цялото притежава толкова извънредна мощ? Обаче какво и колко тази малка част може да направи, може да бъде определено не с теоретични аргументи или липса на аргументи; само опитът може да определи това; в царството на фактите няма място за отричане от опита. На опита и само нему принадлежи правото да определи дали тази малка порция е станала твърде слаба, за да повлияе срещу болестите, твърде слаба да отстрани болестта, за която това лекарство е подходящо, и да възстанови пациента до здраве. Този въпрос трябва да се реши не под повелителния диктат на учебните зали, а единствено от опита, който тук е единственият пълноправен съдия. А опитът вече даде отговор, и продължава ежедневно да го доказва пред очите на всеки непредубеден човек.

Когато обаче си имам работа с дървен философ, който осмива малките хомеопатични дози като нищожни и произвеждащи нулев ефект, и който никога не се уповава на опита, чувам от друга страна, как лицемерният поддръжник на предпазливостта, без да е проучвал нищо и с непроменено безразсъдство продължава да отправя своите хули; защото имало опасност дори от малките дози, които се употребяват в хомеопатичната практика. Следните няколко думи добавям в негова чест.

Ако арсеникът в много случаи е опасен в доза една десета от грана, не трябва ли да стане по-мек в доза от една хилядна от грана? И, ако това е така, не трябва ли да става все по-мек с всяко следващо намаляване на дозата?

Щом като арсеникът (както всяка друга мощна лекарствена субстанция) може чрез простото намаляване на дозата да бъде направен толкова мек, че да не е вече опасен за живота, то всичко, което трябва да направим, е просто да установим чрез експерименти доколко трябва да бъде намалена дозата, за да бъде достатъчно малка, за да не може да причинява вреда, и все пак достатъчно голяма, за да разгърне цялостния си ефект на лекарство, подходящо за съответната болест.

Опитът и само опитът, освободен от педантизма на доктрината и от тесногръдия невеж догматизъм на школите, които не доказват нищо в конкретика, може да реши каква доза от нещо толкова екстремно мощно като арсеника е толкова малка, че да може да бъде взета без опасност; и въпреки това да остане толкова мощна, че да е в състояние да произведе целия ефект, за който това лекарство (тъй безценно, когато е достатъчно омекотено в своето действие и е подбрано за подходящ болестен случай) е било предопределено от благотворния Създател. То трябва чрез разреждане на разтвора и намаляване на дозата да бъде направено толкова меко, че тази доза да може да освободи и най-силния човек от болест, за която лекарството е подходящо; докато същата доза е неспособна да промени доловимо здравето на едно здраво пеленаче.[4] Това е големият проблем, и той може да бъде решен само чрез хилядократни опити и експерименти; но няма как да се реши от обиграния догматизъм на школите, с неговите предположения, твърдения и допускания.

Никой разумен лекар не би приел подобно ограничение на леговото лечение, каквото биха му диктували ръждясалите рутинни практики на школите, които никога не се водят от чистия опит и последствията от него. Сферата на неговите действия е възстановяването на здравето на болните хора; и безбройните сили на природата са му предоставени безрезервно от Подкрепящия живота като средства за лечение; нищо не е изключено. За онзи, чието призвание е да победи болестта, довеждаща жертвите си до ръба на физическото унищожение, и в резултат меко да възстанови живота (работа, по-благородна от повечето други, дори от най-възхваляваните от човечеството); нему трябва да е на разположение целия простор на природата с всички нейни целебни сили и субстанции, за да бъде той в състояние да осъществява този акт на излекуване, ако можем да го наречем така. Но трябва и да му бъде дадена свободата да прилага тези агенти в точното количество, било то повече или по-малко, каквото опитът и експериментите са му посочили за най-адаптирано за крайния резултат, към който се стреми; в такава форма, каквато разсъждението и опитът са доказали като най-ценна. Всичко това той трябва да може да прави без всякакво ограничение, с присъщото му право на свободен човек, който освобождава своите братя, който възстановява живота, разполагащ с цялото познание, принадлежащо към неговото изкуство и надарен с божествен дух и най-чувствителна съвест.

От тази угодна Богу и най-благородна от земните професии трябва да се държат настрана всички онези, които са ограничени в своя ум, в своята безпристрастност, в който и да било дял от знанието, необходимо за прилагането на професията, или в загрижеността си за благото на човечеството и усета за своя дълг към това човечество; с една дума, които са ограничени в истинските добродетели! Да стоят далеч членовете на нечестивата група, които си придават вид на възстановители на здравето, но чиито глави са пълни с празни измами, чиито сърца са сковани от порочно лекомислие, чиито езици осмиват истината, и чиито ръце творят бедствие.

[1] Маркус, от Бамберг. – Ханеман

[2] Колко ниско – чак до степен на липса на всякакво изкуство – трябва да се намира медицината на нашия континент, след като в град като Берлин тя все още е на такова ниво; град, който въпреки всичко няма равен в нито един от останалите раздели на човешкото познание! – Ханеман

[3]Оксимел (oxymel) е представлявал лекарствено питие, широко използвано и от медицината на античността, и по времето на Ханеман; то представлявало базисна подварена смес от мед и оцет, към която се добавяли билки, за по-лесното ú приемане от пациентите. – Б.пр.

[4] Лекарство, което е избрано по хомеопатичен начин, тоест способно да произведе болестно състояние, много подобно на болестта, която трябва да излекува, докосва само болната страна на организма и следователно най-възбудената, екстремно чувствителна част от този организъм. Следователно дозата на това лекарство трябва да бъде толкова малка, че да произведе въздействие само върху болната част на организма, но и съвсем малко по-голяма, за да бъде това въздействие малко по-силно от въздействието на болестта. Затова най-малката доза е достатъчна; толкова малка, че е неспособна да промени здравето на здрав човек, у когото няма такива точки, достатъчно чувствителни, за да бъдат засегнати при контакта с лекарството; толкова малка, че да не може да го разболее така, както само големи дози лекарство могат да направят. Вижте Органон на лечебното изкуство, §277-279, и Духът на хомеопатичната лечебна доктрина в началото на Материя Медика Пура. – Ханеман

Превод ©Цветана Коджабашева, 2014, от „Chronic Deseases, Their Peculiar Nature and Their Homeopathic Cure“ by Samuel Hahnemann.