Сигурността в намирането на вярното лекарство

“В тази статия се изяснява, че принципът за сигурност в лечението, която може да бъде определена предварително, принадлежи глъбинно на хомеопатията на Ханеман. Осъществяването на този принцип е обусловено от радикалния и изключителен по своята същност подход на изследване на симптомите на лекарството, и на тези на пациента.

По отношение на този принцип съществува гигантска пропаст между модерната хомеопатия и традиционната; в практиката, при опитите да се намери лекарство, се сравняват идеи, вместо да се наблюдават истинни факти (феномени). Търсят се скрити процеси, централни идеи и т.н., лежащи зад фактите.

Днес разбирането на принципа за сигурност в лечението е застрашено от тези капани, и следователно от провал в практиката.”

Антон Рохрер, Д.М.

*** Доктор Антон Рохрер е съвременен класически хомеопат от Австрия, доктор по медицина, преподавател по класическа хомеопатия в Медицинския университет в Грац, Австрия. Автор е на книгата „Хомеопатията – нежният път към здравето” (1995), съавтор в редица книги, и автор на публикации в Documenta Homoeopathica, Journal of the Tibetan Medical & Astrological Institute of H.H. the Dalai Lama, ZKH Zeitschrift für Klassische Homöopathie, Homöopathie in Österreich и др.

Д-р Рохрер е уважаван лектор на хомеопатичните конгреси, измежду които този в Кьотен (2014), Фрайбург (2012), в Лос Анжелес (2010), в Хамбург (2010). Повече информация за програмата на д-р Рохрер може да се намери на http://wisshom.de/. Личният му сайт се нарича Ханеман и се намирана адрес: http://www.hahnemann.at/.

Лекцията „Сигурност в намирането на вярното лекарство” е представена от д-р Антон Рохрер на 153-тия годишен конгрес на Централната асоциация на хомеопатите в Германия, проведен на 24 Май 2001 година, в Хамбург под надслов: „Panta rhei | Всичко тече, всичко се променя | Какво остава?”.

Преводът и публикуването ú на сайта Открито за хомеопатията на вниманието на българските хомеопати станаха възможни, благодарение на личното любезно съгласие на д-р Рохрер.

Бих желал да изведа някои размисли върху темата на този конгрес, „panta rhei” на Хераклит; тъй както и самите организатори са поставили следващия въпрос, „А какво остава?”

Съждението „всичко тече” представя безконечното незнание (незнание е буквалният превод на санскритската дума „avidya” – делюзия, обща липса на познание). Ако нещата са в постоянен поток, и се променят, то кое е сигурно? В тази лекция аз ще направя опит да обясня, как това се отнася до хомеопатията.

Аспектът на сигурността в хомеопатичното лечебно изкуство, който се основава на истинната връзка между лекарството и симптомите на пациента, е есенциална част от Ханемановата нова концепция за медицина. Ханеман, във въведението към Органона, подчертава:

“Хомеопатията е съвършено проста медицинска система, която винаги се основава върху своите принципи и прилагането им на практика”

(Въведение, стр. 10)

Това изявление има точно обратното съдържание от съждението на  Хераклит. Какво пропускаме да обсъдим в съвременния свят? Самият аз много ясно съм се убедил от опит, колко много аспектът на сигурност в лечението липсва в съвременната хомеопатична практика и литература, по време на лекторските конференции в Алонисос, които Витулкас организира и които се посещават от известни европейски и индийски преподаватели по хомеопатия. След представянето на даден случай, който можеше да бъде добре чут от всички слушатели, всеки един  от присъстващите препоръчваше различно лекарство; разбира се, то биваше добре обосновано, но всеки един разпознаваше за основен различен аспект на случая. В пълен разрез с всичко това е следният анекдот от Константин Херинг, който намерих в „Архива на хомеопатичното лечебно изкуство” (Archive for Homeopathic Art of Healing, 13, 1883, 2, 103-106, Gypser, Herings Medical Writings, Vol. 1, страници 382-384).

Веднъж Херинг останал да пренощува у един благородник. Този мъж бил болен от 20 години, и бил консултиран от 477 доктора през това време. Всеки доктор имал собствено мнение за неговата болест, и оттам предлагал различна терапия. Поради това, благородникът не последвал нито един от дадените му съвети. Доктор № 301 бил Самуел Ханеман, който заявил:

„Името на болестта Ви е 0, а на лекарството – също 0.”

„Той беше най-умният” – заявил благородникът, и добавил: „Той каза, че името на болестта не го засяга, а името на лекарството не засяга мене; единствено важен бил процесът на лечението”.

Херинг го попитал: „Защо не последвахте съвета на този лекар?”

„Защото беше единственият на това мнение” – отговорил благородникът – „А аз искам да са поне трима”.

Тогава Херинг предложил на барона да направят един експеримент. Те написали случая на барона и го разпратили до 33-ма различни хомеопатични лекари, с молба да го разгледат и да назоват лекарството за тази болест. Резултатът бил, че Херинг получил от барона подарък – едно буре с рейнско вино, реколта 1822 година, защото 22-ма хомеопата предложили едно и също лекарство. Баронът писал на Херинг: „Сега виждам, че сте били прав, и че има сигурност в този свят.”

Това съгласие между първите хомеопати изглежда се е изгубило във времето. Възможно ли е днес 22-ма измежду 33-ма хомеопата да изберат едно и също лекарство? Когато разказах този анекдот на Витулкас, той отдаде противоречията на увеличаващата се комплексност на днешните случаи, в сравнение с онези далечни дни. Не съм съгласен с това мнение; как е възможно историята на случая и изборът на лекарство за пациент, страдащ от подагра, да е по-сложно днес, отколкото е било тогава? Различното днес е разнообразието в мненията на множеството хомеопатични училища за това, кое трябва да лекуваме у даден пациент, както и последствията от представянето на лекарствата в Материя Медика. Първото поколение хомеопати, най-близките до Ханеман ученици, са имали различно мнение за възникването на хомеопатията от това, което имаме ние днес.

Хомеопатията е създадена като лечебно изкуство в края на 18-ти век. Тя представлява лечебен метод с лекарствени средства, които, при наличието на определени условия, винаги ще излекуват, ако бъдат приложени в съгласие с ясни принципи. Изискването за резултатност, в нашия случай излекуване, който да настъпи в съответствие с ясни принципи, звучи като естествена наука, звучи като технология: когато определени условия са налице, трябва да настъпи определен резултат. Технологията е наука, която разчита на неизбежността. Високите космически технологии и телевизията са възможни само благодарение на признаването, че определени закони функционират в съгласие с природно установени факти. Когато тези закони бъдат изпълнени, очакваният резултат винаги настъпва. В днешно време ние сме така плътно заобиколени от базовите принципи на технологиите, те са проникнали в нашия живот до такава степен, че вече не размишляваме върху тях – приемаме ги за даденост.

В това свое изложение аз се облягам на своя преподавател, д-р Уил Клункер (Швейцария), който е описал и хвърлил светлина върху този въпрос в няколко свои есета и семинари (вижте например „Изкуството да лекуваме и основателната претенция за сигурност – посланието на Ханеман към ортодоксалната медицина”, публикувано в Zeitschrift für Klassische Homöopathie 40, 5/96, или „Ханемановите изисквания за научно медицинско лечение”, Documenta Homeopathica, vol. 5, 1, 1982 година).

Всичко техническо, което ни заобикаля, функционира съгласно определени принципи, които са били доказани в практиката. То е било разработено от науки като физиката и химията. Тези науки са продукт на съвременното развитие, чието начало е поставено от мъже като Галилей, Нютон или Кеплер. Философските предпоставки за съвременното мислене са създадени от Рене Декарт (1596-1650). През 15-17 век се случва нещо ново в европейската история: около 2000 години след великите гръцки философи започва една епоха, която днес наричаме „модернизъм”. Средните векове са към края си, развива се съвършено ново чувство и се появява Декарт – основателят на новия начин на мислене; той създава основите на нашата днешна наука, които до онзи ден не са съществували. Познанието бива отделено от вярата (Средновековието) или от гръцките или римски традиции (например в медицината, която до епохата на модернизма отстоява традициите на гръцките и римските лекари). Новото не се състои вече в търсенето на истината (която повече не се търси от теолози и философи), а търсенето на сигурността. Декарт е търсел сигурност, тоест нещо, което не може да бъде подлагано на съмнение и което става истина, едва когато е сигурно. Тази нова концепция за сигурност на епохата е обвързана с мислещия човек (cogito ergo sum).***

*** От латински: “Мисля, следователно съществувам” – прословутата фраза на Рене Декарт от 1637 година – бел.пр.

Резултатите от нея настъпват чрез разделението на двете области на съществуване: субективната, вътрешният свят, егото, res cogitans, и обективният свят, външният свят, светът на тялото, res extensa. (Това разделение дава възможност за злоупотребяване с външния свят или за манипулиране на външния свят, познат като природа. Когато се обръщам към философията на Декарт във връзка с хомеопатията, това не означава, че приемам вероятността за манипулация. В крайна сметка, днешната модерна медицинска наука стъпва на тази втора област от философията на Декарт. Въпреки това, Декарт е бил първият на тази земя, който е повдигнал въпроса за сигурността. В своето търсене на несъмненото, Декарт изисква същото и от медицината. (Тази концепция за първи път е въведена в медицината от Самуел Ханеман, и това е единственият аспект в нея, който ме интересува!)

Физиката е науката на външния свят. Рене Декарт пише („Разсъждение за метода”, 1637 година):

„След като разбрах няколко общи правила на физиката и се убедих в тях, аз мога да видя техния огромен потенциал в сравнение с тези, съществуващи до момента. За доброто на човечеството, аз не мога повече да мълча. Тъй като мога да видя в тези принципи възможността за неизмеримо полезно познание за нашия живот: а именно, че можем да изнамерим практически науки, които да ни направят господари на природата, чрез чистото и ясно познаване на всички природни тела и техните употреби. Това е желателно не само за изнамирането на безброй научни умения, чрез които да се наслаждаваме на плодовете на удобствата на тази земя, но също така, главно за да си помогнем да запазим здравето си, което е без съмнение най-ценното ни притежание в този живот. Вярвам, че относно последното, човек трябва да се обърне към медицината. За съжаление, медицината, която се практикува сега, притежава твърде малко достойнства, чиято полезност да си заслужава да се споменава.”

Посредством изискването си за сигурност, тази модерна научна концепция дава на хората власт върху тяхното съществуване. Сега истината е неизменна, и Декарт изисква същото най-вече от медицината. Какво струват всички притежания и удобства в този свят, ако не сме здрави, и следователно способни да им се радваме?

Повече от 150 години след изявлението на Декарт, доктор Самуел Ханеман извежда разбиране за този постулат от гледна точка на фармакологията. Ханеман се обръща към обществеността през 1796 година със следното есе: „Опит за намиране на нов принцип за лечебните сили на лекарствата, наред с някои възгледи относно съществуващите принципи”.

Този принцип е напълно нов и революционен:

„За да изнамерим истинската лечебна сила на дадено лекарство за определена хронична болест, трябва да разгледаме специфичната изкуствена болест, която то е предизвикало в човешкото тяло, а след това да я приложим върху подобното на нея телесно състояние, което трябва да подобрим.”

Лечебната връзка между болестта, причинена от лекарството и естествената болест на пациента, трябва да бъде търсена в подобието на симптомите. През 1790 година, шест години преди тази публикация, Ханеман се натъква на този лечебен принцип, докато изследва кората от перуанско хининово дърво. По-късно той пише следния коментар за China в своята Материя Медика Пура (том ІІІ):

„Хомеопатията ни учи, как човек може да превърне бързо, нежно и трайно болестта в здраве, с предварително определяема сигурност, посредством използването на ясните сигнали от доказаните естествени лекарства.”

Онова, което прави този принцип нов и революционен, е „предварително определяемата сигурност”. За първи път в историята на медицината, фармакологията е в състояние да изпълни изискването за това, да бъде наука в модерния смисъл на думата, като физиката и химията. Ханеман пише във въведението към второто издание на своя Органон (1819):

„Спекулативните мотиви нямат следователно никакво място в базисната емпирична наука, във физиката, в химията и във фармакологията.”

Това означава, че той поставя медицинското изкуство наред с науки от класата на химията и физиката. Ханеман, чрез своя нов революционен принцип, създава медицинска наука, която функционира като естествените науки, като физиката и химията: основавайки се на резултатите от лекарствените доказвания, ние сме способни предварително да знаем, предимно кои лекарства са правилни за определени болести. Намерението на Ханеман е било да създаде ясно формулирана, рационална връзка между болестта, която трябва да лекуваме, и лекарството за това лечение. Тази връзка представлява именно подобието на симптомите. Затова хомеопатията е научна, защото тя е в съзвучие с вече очертаната научна идея: практическа наука, която при изпълнение на определени условия, със сигурност  постига специфичен резултат. Условията, които трябва да бъдат налице, за да се осигури излекуването, са посочени от Ханеман в §3 от Органона:

„Ако лекарят ясно долавя онова, което трябва да се лекува в болестта във всеки отделен случай на болест (познаване на болестта, на показателите за нея), и ако той ясно долавя кое е лечебно в лекарствата, но трябва да кажем, във всяко отделно лекарство (познаване на лечебните сили), и ако той знае как, чрез ясно определени принципи, да пригоди лечебното в лекарствата към онова, което без съмнение е открил, че е болестно у пациента, то само тогава възстановяването ще настъпи, … тогава той разбира как да лекува разсъдливо и рационално, и представлява истински майстор на лечебното изкуство.”

Клункер определя изречението „да пригоди, за да настъпи възстановяване” като най-важната фраза в историята на западната медицина! Разликата между науката и медицината се корени в техния предмет. Според Декарт, предмет на изучаване от науката е, че всички тела функционират съгласно механични принципи, които човек може математически да определи; но те не могат да се разболеят. Декарт казва, че предмет на медицината е онова, което е болестно, но то не може само по себе си да бъде определено количествено, с други думи измеримо. Ханеман създава подходящ подход за тази цел, като приема симптомите на пациента такива, каквито са, като естествени явления, без да ги анализира и наново формулира, за разлика от подхода на медицината. Аз не познавам никоя друга медицинска система на Изток или на Запад, която толкова стриктно да се придържа към симптомите, към явлението на болестта, както прави това хомеопатията. Хомеопатът вижда болестта като въплъщение на симптомите на пациента, като тоталност от симптоми (§§ 6, 7, 8, 14-18 и т.н.) – нито повече, нито по-малко. Във всяка друга медицинска система, на симптомите се гледа като на израз на подлежащо разстройство; и тя разчита на лечението на тази „истинска”, причинна болест, лежаща зад симптомите. Търси се патофизиологична концепция, базирана на симптомите, за да може да се намери терапия за тях. Симптомът се разглежда като признак за подлежаща болест: например на пациент, който се оплаква от  парене в стомаха, се поставя диагноза „язва на стомаха”, която се посочва като причина. За да се лекува паренето в стомаха съгласно тази патофизиологична концепция, тоест за да се лекува онова, което предполагаме, че е причинило тази язва на стомаха, ще се предпишат киселинни блокери, антибиотици или психо-фармакологични лекарства. Ето тук виждаме специфичното изражение на „panta rhei”: патофизиологическите концепции непрекъснато се променят. Ханемановият гений се състои именно в способността да не се оставя да бъде въвличан на нивото на постоянно променящите се концепции. Науката се основава или върху математика, или върху явления. Ханеман заявява, че явлението трябва да се разглежда като автентично, което предполага висока степен реализъм и изисква много от лекаря – да не предполага, да не интерпретира и да не променя. Какво е вдъхновило Ханеман да създаде медицина, която да отговаря на тези модерни научни идеи? Хомеопатията е нещо съвършено ново в историята на медицината. Тя може да бъде разбрана само през призмата на концепциите на модерната интелектуална европейска история; и всеки, който бива наричан „предшественик” на хомеопатията, като Парацелз например, бидейки представител на Доктрината на сигнатурите, недооценява тези базисни изисквания на хомеопатията – изискванията за научно лечение.

Откъде Ханеман получава своята мотивация, своя импулс да промени медицината?

Той споделя някои съвсем лични възгледи в отвореното си писмо до Хуфенланд (Откъс от писмо до високоуважаван лекар, относно великата нужда от възраждане на медицината, 1808). Той пише:

„Не бих могъл с чиста съвест да лекувам непознатите болестни състояния на страдащите си събратя с тези непознати лекарства, защото това са твърде активни субстанции, които, освен ако не бъдат прилагани с непреклонна точност, лесно причиняват смърт или произвеждат нови страдания и хронични болести, които е много по-трудно да бъдат премахнати, отколкото оригиналната болест. Да стана по този начин убиец или мъчител на своите братя бе за мене толкова страшна и непосилна мисъл, че скоро след моята сватба аз се отказах от медицинската си практика, за да не нося повече риска да причинявам вреда и се захванах, както знаете, най-вече с химията и с литературни занимания. Но, ставайки баща, станах и свидетел на сериозни болести, които застрашаваха моите любими деца, моята плът и кръв. Скрупулите ми се удвоиха, когато видях, че не мога да им предложа никакво облекчение. Но! – откъде да намеря сигурна помощ, след като нашите учения за силата на лекарството са базирани на смътни наблюдения, често само на предположения и мнения, а спорните мнения на нашите патолози са неизброими? … Откъде да намеря помощ, сигурна помощ? – безутешен баща, аз въздишам, когато чуя стенанията на своите тъй скъпи, по-скъпи от всичко, скъпи деца. Мрак и безплодност ме заобикалят, нямам никаква перспектива за просветление на угнетеното ми сърце! … Той, всемирният баща, студено гледа отгоре към своите мъчително болни, любими създания; и иначе всемогъщия гений на човечеството не е в състояние да създаде лесен, сигурен и надежден начин за подход към тези болести от правилната гледна точка и за тестване на лекарствата – за какво са полезни и в кои случаи със сигурност и надеждно ще помогнат.”

Ние чувстваме в тези думи неговото опасение, неговият екзистенциален страх, неговото угнетение. Угнетението на един баща, който не може да помогне на децата си. Ханеман поема по нов път. Онова, което е било важно за него, е да подсигури основата, на която ще бъде възможно да има лечение с предварително определяема сигурност.

Той завършва своето писмо:

„Пътят е открит. Всеки внимателен, съвестен и прилежен лекар може да го поеме свободно. А успехът? Не бих заменил удовлетворението, което съм постигнал с този метод, за най-бляскавите блага на земята.”

В преамбюла към отделните лекарства в Материя Медика Пура (ММП), Ханеман подчертава този аспект на сигурност, въз основата на който оттук нататък се знаят всички болестни разстройства, които могат със сигурност да бъдат излекувани с това лекарство.

За Aurum (ММП, том 4, стр. 105) той пише:

„О, баснословно бедна обикновена Материя Медика, колко далече си оставаш от откровението, че лекарствата въздействат върху човешките същества недвусмислено, чрез проявлението на болестни симптоми, които хомеопатът може със сигурност да използва за лечението на естествените болести с неизменен успех!”

В предисловието към доказването на Chelidonium, змийското мляко, той обръща гръб на Доктрината за Сигнатурите (ММП, том 4, стр. 262):

„Важността на човешкото здраве не позволява подобни несигурни класификации на лекарствата… само техните чисти симптоми могат ясно да покажат, какво те могат със сигурност да излекуват”.

Или за глухарчето (ММП, том 5, стр. 167):

„Симптомите имат още по-голям потенциал, а именно да ни покажат в аванс, при кои болестни случаи сокът от това растение ще бъде и трябва да бъде сигурно, полезно лекарство…”.

Digitalis (ММП, том 4, стр. 68):

„Само истинският хомеопат, който избира лекарствата си според тяхната чиста способност да предизвикат болестни ефекти, които ще излекуват пациент с много подобни симптоми, ще предпише напръстничето само тогава, когато то може да помогне, когато ще и трябва… Така трябва да се помага!”

Chamomilla:

„Въз основа на симптомите и оплакванията, които Camomilla предизвиква у здрави хора, трябва да се търсят болестните разстройства, които тя може да излекува, ще излекува и трябва да излекува бързо, със сигурност и завинаги”.

В преамбюла на ММП, том 3:

„За практикуващия лекар никое познание не е от по-критична важност от познаването на лечебните средства, което означава да знае за всяко лекарство, какво е в състояние със сигурност да излекува (стр. 11) и каква сигурна помощ ще донесе за болестта (стр. 9)”.

За да не ви досадя с повече цитати, само ще посоча афоризми 122, 143 и 147 от Органона, в които Ханеман ясно изразява мнението си.  В бележката под линия към §145 той казва, че ако имахме достатъчно лекарствени доказвания, „лечебното изкуство ще може да се доближи до математическата наука по нивото си на сигурност”.

Какво е положението при съвременните лекарствени доказвания? Докато Ханеман и неговите ученици, които са провеждали доказвания, са били наясно, че описанието на симптомите, проявяващи се при доказванията, са отклонения от състоянието на здраве, съвременните доказващи не изглежда да са наясно с това. Основният принцип на хомеопатията, да сравнява подобието между болестните симптоми на болните хора (§6 от Органона) с болестните явления, предизвиквани от лекарствата в здравото човешко тяло (§21 от Органона), изглежда вече не е достатъчно ясен. Ето защо в днешно време се сблъскваме с фабрикувани лекарствения доказвания, групови медитационни опити, които се провеждат под въздействието на наркотик, или дори под въздействието на разрушителни процеси, възвръщане към Доктрината на сигнатурите, и най-сетне една символична Материя Медика. Става още по-лошо, когато всичко това се включи и в реперториума. Имаме голям пробив в традициите днес, когато нещата опрат до разбиране на хомеопатичните симптоми. Докато за ранните поколения хомеопати е било естествено да разберат какво представлява симптома, днес това не е така ясно. Роджър ван Зандворт, авторът на Complete Repertory, веднъж ми каза, че прави добавка към реперториума си само, ако симптомът вече е бил отпечатан „черно на бяло” в хомеопатична книга или издание. За съжаление, това важи само за литературата от първата половина на 20ти век. Оттам нататък имаме сериозно разклащане на доверието в добавките, защото общите условия, които са били налице тогава, сега ги няма.

От една страна, здравият доказващ страда от симптомите, докато доказва лекарствата, точно както пациентът страда от своите болестни симптоми. От друга страна, днес много различни чувства, идеи, асоциации и мисли биват описвани като „симптоми”, които „доказващите” изпитвали денем и нощем. Ето например един доказан симптом от доказващ № 2, след като е взел Lac humanum 30C:

„По време на упражнение по визуализация в колежа имах чувството, че любовта е ключът към всичко, и когато размислих върху няколко момента от моя живот, бракът бе символизиран от деца и пикници върху одеала в градината. Като символ на смъртта си, видях себе си да горя на клада, готов за прераждане”.

Доказваща № 1 пък описала следните сумптоми, след вземане на същата потенция Lac humanum:

„Когато мислех за лекарството, видях себе си на полето, и към мене се приближи петниста жаба и се отдалечи, а после и точкова калинка. През нощта пък беше пухкаво животно, овца със съответстващ интелект. Виждам кръгове в думите, също и очертания, и днес изпекох кръгъл кекс”.

Не е чудно, че същата доказваща е добавила и следния симптом:

„Не бих могла да изям дори половин шоколадова бисквита, макар че съм обикновено луда за такава”. От друга страна, тя „страстно желае шарени шоколадови бонбонки в 22 часа всяка вечер”.

И ето, г-н Тинус Смитс вече е открил есенцията на лекарството (Homeopathic Links, том 12, 5/99):

„Фундаменталният проблем с това лекарство е липсата на инкарнация (въплъщаване – бел.пр.), причинена от няколко дълбоки причини, каквито са страхът от приемане на това физическо състояние, страховете от трудностите по време на инкарнацията, носталгия по астралния свят, не-приемане на детето от родителите в началото на бременността, или страх от отговорност за новия живот и т.н. Тази липса на въпллъщаване създава дълбоко неведение относно собствената идентичност; личността не се намира в своя център, и енергията ú се смущава от енергията на други хора и заобикалящата го среда”.

Ето как, виждаме, че основният проблем са условията и процесите, подлежащи зад симптомите, а не описанието на самите симптоми. Ханеман ясно отхвърля това в §144:

„Всичко, което почива на предположения, всичко, което отстоява въображаемото, трябва да бъде напълно изключено; трябва да остане само чистият език на природата, плод на внимателно и честно разпитване.”

Колко далеч от Ханемановото разбиране за достоверна Материя Медика е днешната предполагаема Материя Медика върху елементите от периодичната система. Ханеман казва:

„Фундаментален принцип на хомеопатичния лечител е да не предписва за своя пациент лекарство, чиито ефекти върху здраво човешко същество не са били предварително внимателно доказани, и които по този начин са му станали познати”.

(бележка под линия към §285)

Ханеман изразява също тъй недвусмислено своето мнение за това, как химията (като наука за периодичната система на елементите) може да даде информация за фармакологията:

„На какво ни учи химията относно неорганичните неми лекарствени субстанции? Отговор: само на тяхното химическо значение; учи ни, че те реагират по определен начин на химичните реактиви … това представлява слаб интерес за лечителя. Тези означения не разкриват нищо за това, какво растението или минералът, всяко със своите характеристики, невидими по своята вътрешна истинска природа, може специфично да измени в здравето на човека и в отклоненията от него; и въпреки това лечението се основава на тях! Само лекарствената субстанция, която доказано има видим ефект върху човека, учи лечителя за сферата на ефективност на лекарството, когато въпросът опре до неговата способност да лекува … така че аз се надявам постепенно хората да помъдреят дотам, за да разберат, че областта на ефективност на химията се разпростира само до отделянето на химическите субстанции в тялото, както и до комбинирането на субстанции … че химията е способна да даде като резултат само информация относно химическите реакции; но не и относно настъпилите динамични умствени промени в състоянието на здраве на човека, нито относно това, какви лекарствени и лечебни сили притежават отделните дроги, и какво предизвикват в живите организми”.

(„Изследване върху източниците на общата Материя Медика”, ММП, том 3, преиздадено от Haug Publishers, Heidelberg)

Дори на конгреса на Лигата през Май 2000 в Будапеща представените лекарствени доказвания съдържаха описание на процеси, лежащи зад симптомите:

Chrysanthemum leucanthemum, Бразилско доказване, проведено между 1993-1998 година:

„Надмощие на лявата церебрална хемисфера, пагубно за дясната церебрална хемисфера … Лекарството донася дълбок мир, простота, спокойствие при приемането на инциденти. Отпуска и унася доказващия в сън, не го подтиква към действие. То комбинира интуиция и интелект, и улеснява синтезиса (между двете). Chrysanthemum действа противоположно, като причинява състояние на изключителна бдителност, както и състояние на абсолютно умствено объркване. Интуиция и чувствителност процъфтяват в структурализма на лявата хемисфера и препятстват творчеството, ритъма (Бразилско доказване! – коментар на автора), гъвкавостта, които идват откъм дясната половина на мозъка. Лекарството възстановява баланса между двете хемисфери, създава нов път от старите схеми, прави възможна релаксацията, така че да не се налага да се обяснява твърде много, човекът да бъде по-малко аналитичен и методичен”. (Цитат от Програми и извлечения, 55ти конгрес на Лигата, Будапеща).

К. Херинг (архив на излекуванията в хомеопатичната медицина, 1846, цитиран в Gypser, Hering’s Medical Writings, Vol. 2, “Най-нови лекарствени доказвания”, анализирани от К. Херинг, стр. 906) критикува работата на австрийските доказващи и ясно им казва:

„Нашата задача е да сравняваме реалност с реалност, не измислица с измислица”.

Сега, ако законите за подобието на това ниво бъдат приложени към истински пациент, тогава с пациента се свързват предполагаеми процеси, и се използват в проста връзка с предполагаемите процеси, свързани с лекарството. Ясно е, че основният фундамент на Ханемановата медицина – сигурността в лечението – е напълно игнориран. (Самият аз обаче принадлежа към поколението хомеопати, които са учени да предписват съобразно описанията на лекарствата.)

Това би означавало, да концентрираме доказаните симптоми за дадено лекарство в една „фундаментална” лекарствена картина; нещо, което лежи зад тях, също като „истинското” (както в ортодоксалната терминология думата „симптом” означава „само” израз на подлежащата „истинска” болест, която „всъщност” трябва да лекуваме) и да се опитаме да свържем това нещо във връзка на подобие с нещо, което лежи зад симптомите на пациента – картина, есенция, централна характеристика и т.н. Това означава, че сме изоставили феноменалното ниво на симптомите и от страната на лекарството, и от страната на пациента; и сме се върнали 2500 години назад към онова, което западната медицина е търсела: някаква “истинска действителна” болест, която само се изразява чрез симптомите, но всъщност се крие зад тях.

Тъкмо този път не е избрал Ханеман, не и с неговото откритие за фундаментално подобие между болестта, причинена от лекарството, и естествената болест, стриктно на нивото на симптомите. Днешните хомеопати искат да проникнат до „истинското” ядро, когато сравняват картината на пациента с картините на лекарствата. Затова е доста по-трудно днес с успех да въвеждаме нови лекарствени доказвания в Материя Медика, и да ги потвърждаваме терапевтично; защото нашето внимание е фиксирано върху лекарствените картини. От друга страна, през 1873 година Беридж (един от студентите на А. Липе, който е живял във време, когато симптомите все още са били разбирани правилно) описва случай от своята практика в своя „Пълен реперториум на хомеопатичната Материя Медика на очите”:

„Дете прокарало пръст по лявото око на майка си и одраскало горната част на очната ябълка. Окото ú било болезнено, усещало се горещо, било червено и обилно отделяло горещи сълзи. Не било възможно да отвори окото си от болка. Студената вода облекчавала болката и сълзенето. Слънчевата светлина влошавала сълзенето.”

Беридж взема симптомите, каквито са, взема и модалностите като качествено добри симптоми:

По-добре от студенина:

Усещане за горещина

Сълзене

Парене

По-добре от измиване с вода:

Горещина

Сълзене

Парене

Сълзене – по-зле от светлина

… и стигнал до Alumina. Болката и признаците на възпаление изчезнали за 15 минути с една доза Alumina СМ (Финке). Този случай не би могъл да бъде решен по този начин с използването на реперториума на Кент, защото не са въведени относими симптоми. Това лекарство е включено сред първите 10 лекарства според Терапевтичния наръчник на Бьонингхаузен, на базата на симптомите: по-добре от студенина и измиване, по-зле от светлина и сълзене. Може би бихме стигнали до Alumina чрез сравняване на Материя Медика. Тази история от 1871 година показва стриктния метод на действие съгласно симптомите, използван от старите хомеопати, без разчитането на лекарствени картини, или в подобни случаи – на категории от типа „лекарства за наранявания”. В случая фактът, че „Реперториумът на очите” на Беридж не е включен в съвременните реперториуми, показва колко много работа трябва тепърва да извършим, за да може ревностните постижения на старите хомеопати да бъдат изложени днес. Показва също, колко много усилия се губят за въвеждане на несигурна информация; имам предвид съвременната информация, която се включва в реперториума. Към днешния реперториум трябва да се прикрепи наръчник, който да отразява препратка към всеки автор, който въвежда симптоми, и да дава отговор на въпроса, кой автор е надежден и кой не е.

По същия период от време, като в анекдота на Херинг, представен в началото, Ернст Стапф (Архив на хомеопатичната медицина, ІІ-ри том, І-ва книга, Лайпциг 1823 година) излекувал 41 годишна жена, която страдала от постоянно кървене за период от 5 месеца и вече показвала признаци на анемия: загуба на тегло, бледност, чести припадъци, подуване на краката, крайно изтощение. Стапф успял да спре кървенето за дни и да възстанови здравето на жената след 3 седмична терапия. Естествено, той ú давал различни лекарства през този период. Започнал с Crocus sativus C3, заради отчетливото усещане, че нещо живо се движи в корема ú; с това лекарство кървенето се подобрило незабавно. Напълно против хомеопатичния закон да чака, докато трае подобрението, Стапф имал безпогрешно чувство за смяна в симптоматиката и се сблъскал с въпроса, дали моментните симптоми попадат в сферата на действие на лекарството или не? Четири дни след като дал Crocus, Стапф установил, че постоянното гадене било централен проблем, който не можел да бъде излекуван от Crocus, и дал Ipecacuanha C3. Пет дни по-късно настъпили нови симптоми – силен запек и главоолие, които изчезнали след Nux vomica C15. Останалите оплаквания включвали подуване на краката ú, излекувано от доза Ferrum chloratum C2. Споменавам тези случаи, защото в съвременните публикации често намираме натиск за само едно лекарство, или по-скоро публикуват се само случаи, излекувани с едно единствено лекарство. Днес ние виждаме, че едва ли не върхов критерий за добра хомеопатия е да се дава едно и също лекарство години наред, а острата болест да се лекува със същото лекарство, което се дава и за хроничната. Аз не искам да бъда разбиран неправилно в това отношение; когато се случи да имам такъв случай в практиката си, с радост ще го публикувам, такива идеални случаи са добре дошли за всички ни. Искам да посоча само, че Ханеман и неговите ученици са мислели различно: за да излекуват болестите, главният въпрос е бил, кои от характерните симптоми на пациента, с кое лекарство най-подобно кореспондират. Когато симптомите се променят и вече не принадлежат на обхвата на лекарството, то бивало сменено. Често е смайващо да четем тези стари случаи, и аз съм постоянно поразяван, в какво кратко време тези стари хомеопати са успявали да излекуват жестоки хронични болести. Днес, когато лекарствата се предписват за конституция, или за характеристиките на централното ядро, се сблъскваме с нещо статично, което не се променя толкова лесно.

Друг пример е знаменитото излекуване на Бьонингхаузен от неговия илеус през 1833 година. Нека си припомним, че Бьонингхаузен е бил хомеопат само от 5 години! Той се спасил от острото състояние с Thuja. Като последващо лечение, Ханеман му препоръчал Lycopodium и Conium, но тъй като страдал от бронхиална болест, писменият му отговор до Бьонингхаузен се забавил; но междувременно последният взел тъкмо тези две лекарства. Синхронното мислене на тези двама мъже е било напълно удивително. Това, на което ни учи тази история е, че ни показва най-малкото различния поглед върху лекарствата, които те са имали. Не става дума за конституция, за тип Lycopodium или Thuja, или за характера на Conium, а просто за симптомите на тези лекарства; не за подлежащия им характер и есенция! Бих искал да сравня тези три случая от старата литература (Беридж, Стапф, Бьонингхаузен) с доклада от семинар на Дебора Колинс, проведен в Нова Зеландия през 1996 година (“Homeopathic Links”, том 9, 3/96, стр. 163), на който тя представя два случая на жени със синдром на хроничната умора. И двете жени имали нещо общо: те били върнати към предишните си животи по време на регресна хипноза, и открили, че и двете били жертви на газовите камери, като еврейски деца в концентрационен лагер по време на Втората световна война. Тази информация довела до предписанието на Acidum hydrocianicum, цианид, който ги излекувал от хроничните им болести. Смъртоносната отрова от предишните им животи била сега лечебен агент. Не искам да коментирам мотивите зад централния симптом (излагане на цианиден газ по време на детство), но искам да използвам този доклад за пример, колко много сме се дистанцирали от идеята на Ханеман. Докладът от Нова Зеландия споменава още, че към края ораторът е получила овации на крака (което се случва доста рядко в Нова Зеландия), когато анонсирала, че ще проведе още един семинар там.

От друга страна, сигурността, която Ханеман изисква като предпоставка за лечението, произтича от правилния възглед за болестта, и коректното познаване на лечебните сили на лекарствата. Несигурните лекарствени доказвания водят до несигурни добавки към реперпориумите. Например, в доказване на Uranium metallicum (Ханс Еберле, Фридрих Ритцер, „Материя Медика, лечение на болести в съвременни житейски ситуации, нови хомеопатични лекарства І”) се посочва, че в мита за Уран, той, олицетворението на небесата, бил кастриран от собствения си син, Кронос. Не е чудно следователно, че в тази Материя Медика се посочва:

„Област на въздействие: затруднени връзки между мъже и жени … жажда за власт … склонност да не участва … трудност за намиране на верния баланс в интимността и дистанцирането …” – и, разбира се, в секцията за мъжки гениталии: „страх от кастрация”.

Проблематично е, когато Алфонс Гьойкенс пише в преамбюла на това доказване:

„Следващата стъпка трябва да бъде въвеждането на всички тези симптоми в нашия реперториум, за да мислим за това лекарство и когато попаднем на него по време на реперторизация, да можем да го потвърдим с тази Материя Медика.”

За сравнение, старите автори на реперториума са били напълно в синхрон с Ханемановия аспект за сигурност в лечението. Естествено, излекуването може да настъпи само когато предпоставките – правилно познание за болестта и правилно познание за действието на лекарството – са налице. Затова Бьонингхаузен, във въвода към своя „Терапевтичен наръчник” през 1845 година, пише:

„Забелязах, че същите причини, които ме накараха на изключа Osmium и няколко други лекарства, все още съществуват; а на мене не ми харесва са смесвам надеждни и доказани лекарства със съмнителни и ненадеждни такива”.

Безкритичните допълнения на клинични симптоми от излекувани случаи ми се струват проблематични. Херинг, във въведението към своя „Аналитичен реперториум на умствените симптоми”, казва изразително:

„Трябва да бъдем много съзнателни спрямо факта, че има два типа симптоми: онези, произведени при доказванията, и излекуваните; двата типа са есенциално различни … този различен произход трябва да бъде подчертаван с голяма грижа в монографиите по Материя Медика; трябва също да се гледа на него като на проблем от най-голямо значение; никога да не се смесват недиференцирани симптоми, които са били съобщени като такива, които са били излекувани у пациента, но не са наблюдавани у здрави хора, със симптомите, произведени от лекарството по време на доказване”.

Защо това е проблем от „най-голямо значение” за Херинг? Има ли значение, дали симптомът идва от доказване, или от излекуван случай? Разликата се състои в степента на сигурност, че този симптом се проявява във връзка с лекарството. Във всеки случай, симптом, получен при доказване, принадлежи на доказваното лекарство повече и с по-голяма сигурност, отколкото клинично излекуван симптом, който може да е изчезнал повече или по-малко поради лечебното въздействие на лекарството. Симптом, който възниква по време на доказване и е проверен в практиката, очевидно притежава най-високото ниво на сигурност. Бьонингхаузен особено се е опитал да опише важността на клиничното потвърждаване в своя „Терапевтичен наръчник”, въз основа на представянето на лекарството.

Както споменах по-горе, ако асоциациите, спонтанните мисли и чувствата бъдат описани вместо симптомите в съвременните доказвания на лекарства, ние ще се сблъскаме с подобни аспекти, когато снемаме историята на случая. Липсата на яснота относно състава на даден симптом преобладава тук – тази липса на яснота се сблъсква с изискването на Ханеман за познание относно „несъмнената патология”, посочено в §3. Правилното познание за патологията е предпоставка за сигурното излекуване. Състоянието на болест е идентично със симптомите.

От друга страна, д-р Клункер в няколко статии за списание „Класическа хомеопатия” е посочил, че симптомите са отрицателни екзистенциални явления. В това той следва Хайдегер, който употребява думата „лишаване”, на латински „privatio”, за „болест”. Точно както здравето означава неограничен достъп до възможностите на съществуването, болестта е „да бъдеш лишен от това”, и това означава накърняване на възможностите на съществуване.

Дискусията се нагорещява, когато стигне до съзнанието и умствените симптоми. Няма нужда да казвам, че всички особени симптоми от секция „Съзнание”, както и умствени симптоми, респективно състоянието на съзнанието и ума на пациента, са водещи при избора на лекарство. Все пак, тъй като хомеопатията винаги се отнася до болестните симптоми на пациента (на подобната връзка между болестните симптоми, които лекарството предизвиква, и болестните симптоми на пациента), то това се отнася и до съзнанието и умствените симптоми. Един симптом е валиден завинаги: Belladonna, която е разширявала зениците на жените в Древен Египет преди 2000 години, прави същото и днес, ще го прави и в бъдещето. Оценката на съзнанието и умственото състояние на пациента е от друга страна предмет на множество съвременни и културни влияния, затова трябва да се прави с много внимание; самият Ханеман дава примери в §224 на неща, които повлияват умственото състояние на пациента, без да представляват симптоми в смисъла, вложен в §153 от Органона. Тук той включва грешките в образованието, лошите практики, разваления морал, пренебрегването на ума, суеверията и невежеството. От тях трябва да бъде отграничавано измененото състояние на съзнанието по време на болест, което определя избора на лекарство. Измененото умствено състояние по време на болест представлява особеност, която е много видима, наред с всички симптоми, които педантичният лечител може да наблюдава. Това означава, че това емоционално състояние не остава никак скрито, и хомеопатичният лечител не се нуждае от дълго психотерапевтично обучение, за да го разпознае. Нужна му е обаче способност да отграничава реалността, за да бъде в състояние да стои настрана от собствените си проекции.

Много хомеопатични училища днес интерпретират „какво трябва да лекуваме” у пациента (познание относно болестта, §3) по съвършено различен начин. Центърът на дискусията е все още, дали има или няма вътрешно болестно състояние зад „повърхностните” симптоми, което да бъде лекувано като „истинската болест”. Подобната връзка се конструира върху това вътрешно болестно състояние (независимо дали то се открива в психето или в миазма, или в предишни прераждания), тоест симптомите, породени от този (предполагаем) болестен център вече са се появявали в историята на случая, или са били подбирани за избор на лекарство.

Ханеман ни инструктира в §153 да търсим водещите симптоми измежду най-впечатляващите, и най-особените. Тъй като това указание не е дефинирано в повече детайли, то изглежда оставено на субективната преценка на практикуващия, който снема историята на случая. Всеки вижда нещо различно, което приема за особено и характерно, което ни връща към примера от началото на лекцията. 200 години хомеопатична история показват, че специфичната слабост на хомеопатията се корени в отстояването на нейните принципи. Хомеопатията никога не се е изправяла, за да отстоява същността си, след времето на Ханеман; а е била по-скоро конкретизирана от доминантния дух на епохите. Ключови научни школи са определяли хомеопатията на базата на очертаващата се наука за фармакологията първоначално, после идва конституционалния период, последван от психоанализата и антропософията, а по-късно и от психологията и психосоматичната медицина респективно. Днес духът на времето се обръща към нови психотерапевтични модели, като семейно позициониране. Всички тези нишки влияят върху нашите хомеопатични размисли и блокират нашия път към разбирането на простото познание за болестта и за лекарствата като предпоставка за сигурното излекуване, така както Ханеман го е разбирал. Защо въпросът за сигурността е толкова важен? Защото той представя основния принцип на хомеопатията! Цялата хомеопатия е построена върху тази основа. Законът за подобието прави възможно сигурността в лекуването да се пренесе в практиката, под формата на лечебно изкуство. Тоест, Законът за подобието ни помага да провеждаме на практика сигурно лечение. Ако отделим Закона за подобието от сигурността в лекуването, то подобието може да се отнася до всичко, а не само до нивото на симптомите. Ето така Доктрината за сигнатурите се завръща на сцената, и на пациента се дава Apis, защото има доста сприхав нрав, или змийско лекарство, защото харесва пръстени във формата на змия. Законът за подобието, отделен от сигурността в лекуването, може да се отнася до всевъзможни неща и е отворен за свободни асоциации, за всяко схващане, което хомеопатът може да има. Френският културен философ Ален Финкелкраут пояснява този момент по следния начин:

„Ние живеем в епохата на чувствата, тук няма истина и няма лъжа, няма стереотип и няма идеи, няма красота и няма грозота вече, само неспирна поредица от познати и непознати удоволствия. Демокрацията, която искаше да доближи всекиго до културата, сама себе си определя като право на всеки да има културата, която избере (или право да назове своите настоящи културни наклонности). Оставете ме да правя това, което искам.”

(Цитат от H. Glaser, Conctentment in Culture, Universitas, 9/1991, стр. 837)

Посоченото тук за културата важи също и за хомеопатията. В никое друго поколение хомеопати не е имало толкова много различни подходи към интерпретирането на пациента и на лекарствата, понесени на крилете на субективно спорно мислене, което днес се нарича „креативност”. Човек може да види, че въображението е всъщност по-вълнуващо от реалността. Аз искам отново да се завърна към раволюционната концепция на Ханеман. Ние сме изучили едната страна от този метод, предпоставката: с правилно познание за болестта и правилно познание за лекарството, след коректна адаптация въз основа на подобието, в резултат трябва да настъпи излекуване. Естествено манипулирането, промяната на симптомите, поддържането на практики по самолечение, всичко това е възможно под различни терапевтични техники; но истинското излекуване настъпва само върху принципа на подобието. Когато предпоставките са налице и се очаква да настъпи излекуване, но това не се случи, този провал не означава, че принципът не работи в практиката. Също както не подлагаме на съмнение законите на електрониката, когато си направя радио и натисна бутона, но музика не се чува. Законите на електрониката не са лъжливи, по-скоро аз съм направил грешка в конструкцията си. Когато става дума за лечение, хомеопатията се основава на конкретния, на индивидуалния случай. Аз предварително зная за каква конкретна болест мога да използвам определено лекарство, тоест аз имам правилно познание за действието на лекарството. А познанието за болестта се отнася индивидуално до „всеки отделен болестен случай” (§3), и сигурността в лечението не означава, че всеки пациент може със сигурност да бъде излекуван. Всеки един от нас познава капаните в практиката, трудностите, с които ежедневно се сблъскваме. Лекарствените симптоми, произведени по време на доказванията, са резултат от субективните чувства на доказващия човек; болестните симптоми също субективно се усещат от страдащия пациент. Правилното им долавяне от страна на практикуващия хомеопат едновременно зависи от способността на пациента да се изразява и от способността на практикуващия да го разбере. На следващо място, практикуващият се нуждае от подходящите инструменти (Реперториум и Материя Медика), за да бъде в състояние да адаптира симптомите съобразно Закона за подобието. Тези обстоятелства свидетелстват за някои от трудностите, които среща практикуващият. Тези ежедневни трудности, които ни пречат да сме сигурни в лечението, когато предписваме лекарство; те ни възпират, препречват погледа ни върху лечебния метод на Ханеман, с неговия принцип за сигурност в лечението. Ние трябва да разберем основата на неговата концепция, особено и най-вече заради трудностите си с нашите пациенти!

Практикуването е достатъчно трудно, нямаме нужда да правим познаването на болестта и лекарствата по-трудни, или да правим сигурността в лечението невъзможна за постигане, като допускаме неразбиране и вероятност за допускане на грешки, за които говорихме дотук.

Преди всичко останало, принципът за сигурност в лечението, както и необходимите предпоставки за прилагането му трябва да ни бъдат ясни; ние трябва да се завърнем към написаното от Ханеман и неговите ученици. От тази основа вече – освободени от всякакви Zeitgeist*** идеи – ние можем да се посветим на своята собствена научна задача: да предприемаме доказвания на лекарства, и да потвърждаваме доказаните симптоми в практиката. Истинският прогрес е единствено възможен на тази основа.

***Zeitgeist – от немски: Духът на времето; интелектуалните, моралните, културните ценности на дадена епоха – Б.пр.

Доктор по медицина и хомеопатия, Антон Рохрер; A-8734 Großlobming, Dorfplatz 2, Austria

*******

Преводът на български език е извършен от ©Цветана Коджабашева, 2015, след личното разрешение на автора