В последните месеци като че отвсякъде се чува за Хомеопатията. Телевизиите излъчват интервюта, вестниците правят публикации, мрежата гъмжи от информация по темата. Човек като се замисли, открива че все повече негови познати се лекуват или поне са пробвали да се лекуват с хомеопатия.  Но на пръсти се броят онези, които са убедени в правотата на своя избор.

Не всеки, който отнася проблема си до хомеопат, е сигурен, че постъпва правилно. Може би защото информацията, която се тиражира, често е противоречива и объркваща. Някои просто искат да опитат, за да разберат какво е това поредно чудо (за три дни). Други вярват на своите приятели. Има и една голяма група от хора, които се намират в безизходица. Те са се „лекували” – себе си или децата си – с години, обикаляли са разни специалисти, сменяли са терапии, наслушали са се на диагнози и прогнози, пробвали са бабешки рецепти и са стигнали почти до абсолютната идея. Те се обръщат към хомеопатията, защото са загубили надежда.

Хората просто не познават хомеопатията. Затова и нямат голямо доверие в нея. Дори и сред онези от последната група, които са опитали всичко, процентът на недоверчивите е висок. Общата нагласа е: „Да опитаме с хомеопатия, пък винаги можем да си вземем антибиотика отново”.

Гаранциите

Един човек ме попита: “Каква ми е гаранцията, че ще се излекувам с твоето лекарство?”. “Няма гаранция” – бе моят простичък отговор. Това е самата истина.

Прогнозата за хомеопатичното лечение не може да бъде такава, каквато хората очакват, повлияни от досегашния си опит с медицината. При всеки пациент тя е различна. Няма диагнози в хомеопатията, няма табели, няма етикети. Нейната сила се изразява в това, да приложи индивидуално лекарство за всеки човек. Еднакви ли са хората,  живеещи на тази Земя, и възможно ли е всеки да бъде изучен с точност, за да могат на свой ред с точност да бъдат предвидени неговите реакции по вид, време и интензитет?

Хомеопатичният подход е аналитичен, систематичен, основан на твърди принципи, и индивидуално точен. Лекарството, което е най-подобно на страданията на болния, със сигурност ще подейства. В лечението обаче има една относителна компонента, и това е лекуваният човек. Едно и също лекарство може да е показано при двама души, но и при двамата ще има разлики в интензитета и продължителността на реакцията към него. Защото всеки човек е една вселена. С нея се занимават доста науки. Но все още не е пристъпил напред онзи, който я е изучил.

Затова и прогнозата за хода на хомеопатичното лечение е относителна. Онзи хомеопат, който ви казва, че за два дни или два месеца ще се оправите, при положение че ви вижда за първи път, просто не знае какво говори. За сметка на това този, който е честен с вас, понякога е човекът, който ще ви помогне. Не за два дни, два месеца или две години. Точното време за възстановяване на здравето е различно при всекиго. Дотогава, докато имате нужда от него, вашият хомеопат ще ви лекува, докато дойде времето, когато ще имате нужда от лекарство веднъж на няколко години. Това е възможно.

Вие, вашата вселена, не сте плоска монета. Вие имате дълбочина, и хиляди преплетени сложни взаимовръзки в себе си, както и между вас и околните. Част от тях трябва да разплетете и освободите, друга част – да приемете и продължите да живеете с тях, а на трета – да се научите да разчитате. Всичко това няма да стане за два дни. Нищо не настъпва просто ей така. Трябва да приложите усилие, понякога просто за да разберете какво ви се случва. Лекарството ще ви помогне за всичко това. То упражнява невидимо енергийно побутване, насочвайки жизнената ви сила в правилната посока.

Поддържащите причини

Нашата единица за измерване на успеха е времето. Във времето се разполагат нашите усилия, в него се натрупват, и в него настъпват резултатите. Нищо не става изведнъж, дори нещата, които „неочаквано” са се случили. Особено вярно е това в лечението на болестите. Защото, за да възникне една болест, е имало причини.

Понякога тях вече ги няма, тоест настъпили са и са отминали. Друг път, всъщност повечето пъти, тези причини са все още тук. Те са реални, човекът с тях живее, търпи ги всеки ден, и ги подхранва всеки час. Тези елементи са част от съществуването му, а някои от тях все още поддържат болестта му. Разбира се, че не е възможно те да бъдат премахнати за една нощ. Особено, когато става дума за преплетени житейски отношения. Премахването им понякога е невъзможно, и тази невъзможност нерядко се корени в нежеланието на потърпевшия да преосмисли отношението си към заобикалящата го среда. Дали това нежелание е продиктувано от слабост, страх от промяната или нещо друго, е въпрос на индивидуалност. Колкото по-консервативен е човекът към промяната, толкова по-бавно и по-несигурно ще бъде излекуването му. Той ще се подобри, но слабостта му ще остане. И тази слабост, при определени обстоятелства, ще провокира болестта отново. Това се вижда особено ярко при децата.

Докато живеят при родителите си, децата не са в състояние да управляват своя живот. Те са изцяло зависими от семейната си среда. Така че това, което родителите им правят и примера, който дават, се отразява пряко на здравето на техните деца – не само на психическото, но и на телесното.

Всяка майка иска болното ú дете да не се мъчи, а веднага да оздравее. Хомеопатичните лекарства въздействат на децата по много невидими начини. Те не просто премахват физическите оплаквания, а подпомагат детето да се адаптира към своето израстване. Удивително бързо майките се научават да разчитат на ефективността на хомеопатичните лекарства. И тогава започват да изискват още повече от тях.

Обаче лекарството не може да направи всичко. То не може да замести усилията, които трябва да се положат от родителите. Защото, за да е болно едно дете, причината никога не е само във външния враждебен болестотворен агент, бил той ваксина, бактерия или вирус. Както и при големите хора, така и при децата значение имат факторите на околната среда; връзките между хората, които ги отглеждат, възпитанието, което получават, щастието и сигурността, на които се радват. Вземете само простичкия факт, че в една яслена група може да върлува варицела, но не всички деца се разболяват. Медицината обяснява това с по-силния имунитет на някои деца. Но защо имунитетът им е по-силен?

Отново се изправяме пред необходимостта да наблюдаваме себе си, да отдаваме дължимото на пречките пред хомеопатичното лечение, да се опитваме да ги преодолеем. Част от тези пречки са в наша власт. Има неща, които зависят от нас, не от лекарството. Когато не искаме да си го признаем, най-лесното нещо е да прехвърлим отговорността върху хомеопатията, и да се обърнем към бързия и сигурен (макар и временен) ефект на химическите лекарства.

Страхът от непознатото

Преди няколко седмици едно детенце под 3 годинки се зарази от стрептококова инфекция в детските ясли. Неговата майка имаше до този момент известен опит с хомеопатията, която неотдавна беше освободила същото това детенце от алергичен обрив по цялото тяло (предизвикан от предишни антибиотични лечения) за сравнително кратко време, около 2 месеца и половина. И очакванията на тази майка бяха за много бързо излекуване от ангината; дотам, че преди да изтекат 24 часа от даването на лекарството, тя се отказа от него и даде на детето антибиотик. Обаче антибиотикът не сработи. След още десетина дни обикаляне по медицински специалисти, изследвания, диагнози и лекарства, отново хомеопатията беше тази, която излекува детето. Това звучи познато на доста от нас, и хомеопати, и родители. На вниманието на всички ни се натрапва въпросът, какво да правим със страха?

Страхът от болестите и този от непознатото за нас самите е достатъчно голям, но не може да се сравни с паниката, която ни обхваща за децата ни. Тя ни кара да бързаме, подтиква ни към употребата на всякакви средства, до комбинирането им дори, само и само да помогнем на детето си. Всички ние разбираме това, независимо от коя страна на двойката „хомеопат-пациент” се намираме. Онова, което го подхранва, е извечно. То може да бъде донякъде потушено само от разума.

Страхът от изхода на лечението е факт и когато човек се лекува алопатично. Нима онзи, който се подлага на химиотерапия, не се страхува? Дали на него медицината му е дала гаранция, че ще победи рака? Не, само че той знае, че всички правят така; всички болни от рак се подлагат на химиотерапия. Това е единственото сигурно нещо в това лечение, но то му е достатъчно.

Инстинктивното прибягване до официалната медицина е разбираемо. Нейното присъствие е отпечатано в съзнанието ни, откакто сме се родили. Нейното множествено лице, което се състои в болнични заведения, в които работят голям брой хора в бели престилки и в които има сложни апаратури, има неизбежно първичен успокояващ ефект: „Не си сам!”. Ако обаче това беше достатъчно, никой нямаше да прибягва до спасение другаде, нали?

Защото успокояващата „гаранция” на алопатичната медицина съществува само в нашето съзнание. Тя е имагинерна. Лекарите никога не дават гаранции. Те не обясняват на пациентите си и половината от онова, което им е известно. А на тях са им известни доста неща. Освен анатомията и начина на функционирането на човешкото тяло, на тях им е известно и как действат алопатичните лекарства. Те знаят страничните им проявления, знаят също, че след известно време болестта ще се появи отново, и така постепенно ще се хронифицира. И че тогава пациентите им ще имат нужда от още от тези лекарства, само че вече по-силни и в по-големи количества; дотогава, докато не се наложи да се намеси хирурга. Но и след неговата намеса процесът продължава така, както и преди това.

Лекарите знаят всичко това, но те са обучени да не го споделят с хората. Специално внимание се отделя на студентите по медицина за това, как да общуват с пациента, и как да не дават информация.

Хомеопатът ще постъпи другояче. Той ще ви обясни къде са корените на болестта ви, какви са връзките между нея и вашия начин на живот, вашето мислене, вашите чувства и стремления. Ще ви обясни какво представлява лекарството, как действа и какъв отговор предизвиква у човека. Хомеопатите също познават анатомията и физиологията на човека. На тях също са им известни основните патологични процеси в организма. Но тяхната наука има други принципи. В основата ú стои цялостността на човешките същества. Единството на тяло, ум и дух.

Познанието, което хомеопатът притежава, е огромно. За да го придобие, на него са му били нужни години учение и практика. То но не би могло да се предаде за няколко разговора. Все едно да поискате да научите чужд език за една нощ. Понякога просто трябва да проявим търпение и да изчакаме резултатите.

Фактите

Една вечер миналия месец момиченце на 5 годинки внезапно вдигнало висока температура, прегракнало, получило болки в гърлото и суха кашлица. Майката дала Шуслерова сол, която понижила температурата, успокоила болките и позволила на детето да спи. На следващия ден детето било доста по-добре, и при посещението в педиатрията майката разказала какви симптоми е имало детето и какво тя е предприела. „Съгласна съм” – казала педиатърката – „Обаче Шуслеровите соли няма да излекуват, и това важи за цялата хомеопатия. Снощи не сте имали избор. Сега спрете да ги давате, и вземете лекарствата от тази рецепта”. Рецептата съдържала задължителните антибиотик, сироп за кашлица, антихистаминов сироп, витамини и капки за нос.

Защо едно лекарство, което е подействало добре, което е официално регистрирано от Агенцията по лекарствата и е продавано в аптеките, бива отхвърлено с лека ръка? Защото е хомеопатично. Може би лекарката не е познавала хомеопатията. Но едва ли не е била чувала за нея. Особено широко напоследък навлязоха Шуслеровите соли, а терапията с тях е най-лесна за възприемане от лекарското съсловие. Солите са хомеопатични лекарства, които въздействат директно на осмотично (през клетъчните мембрани) ниво; безвредни и същевременно ефективни, действат по разбираем за лекарите начин. Достатъчно е лекарите да се поинтересуват, да прочетат, да проверят. Да, изискват се усилия за допълнителна квалификация. Но ето, това е една допирна точка между хомеопатията и медицината. Нужно е само да поддържаме отворен своя ум.

Време е всички да започнем да се отнасяме към хомеопатията като към всяка друга наука. Време е да се поучим от собствената си история, вместо и сега, в двайсет и първи век, да си слагаме сами капаци на очите, да строим съвременни клади; да анатемосваме различното и напредничавото, само защото ни е непознато. Това важи не само за хората, които искат да се лекуват, но и за лекарите.

Всичко, което е било непознато на науката в човешката история, е било отхвърляно от господстващата обществена прослойка. Векове са били нужни, за да се докажат достиженията на физиката, които днес приемаме за простички истини и не се замисляме върху тях. Вярно е, че все още няма достатъчно научни доказателства за това, как точно хомеопатичните разредени и потенцирани лекарства въздействат на човека. Замисляме ли се обаче, дали причината не се крие във факта, че ние човекът (себе си!) все още не сме го изучили? Как да опишем и докажем процесите в една вселена, без да познаваме докрай всичките ú елементи?

На наша страна е емпиричният опит на съвременните хомеопати и този на хомеопатите отпреди два века досега. Нека не го отхвърляме с лека ръка, а да се възползваме от него. Разполагаме с милиони описани случаи на излекувания на най-разнообразни болести с хомеопатични лекарства, прекратяване на инфекциозни епидемии, победа над туберкулозата, рака … толкова много доказателства за неуморна ефективна работа в помощ на човечеството. Достатъчно е да прочетем книгите на класиците в хомеопатията Кент, Бьонингхаузен, Ханеман, Бърнет, Херинг …; на съвременните хомеопати Фарук Мастер, Кишор Мета, Раджан Шанкаран, Джордж Витулкас, Джонатан Шор, Бил Грей, Иън Шолтън, Франс Вермюлен …; на хилядите неизвестни нам хомеопати (в това число и български!), които всеки ден подреждат по някоя частица от големия пъзел. Непознатото стои далечно, и изглежда опасно. Щом го опознаем, то придобива съвсем други измерения. Все повече хора в България не се отказват от хомеопатията. Не се отказвайте и вие.

©Цветана Коджабашева