За систематизациите на ММ. – 20-те групи на Тесте. – Относно Digitalis.

Хомеопатичната Materia Medica днес съдържа повече от пет хиляди лекарствени препарата. Изучаването на лечебните свойства на хомеопатичните препарати е крайъгълен камък в хомеопатията; ако не бъде поставен, той подкопава практиката. Това знание е точно толкова важно, колкото и потенциите, и повторението на дозите. Реперторизирането (една друга, твърде огромна тема) е вторично умение, макар реперториумът да е важен инструмент, който подпомага там, където са нужни подсещане и бързина, особено предвид постоянното добавяне на нови доказвания. Защото най-сетне, решението за точното лекарство се открива в Materia Medica. Това основно положение е положено от самия Ханеман: знанието за онова, което е лечебно в лекарствата е едно от необходимо присъщите качества на хомеопатичния лекар (вижте Органон, §3).

Опитите за систематизиране на лекарствата са толкова многобройни в исторически и съвременен план, че могат да бъдат обединени в течения. Тези опити почиват на желанието, да бъде така построена Materia Medica, че да може лесно да се ориентираме в нея, като правим паралели между групи от аналитично свързани лекарства. Всеки сравнителен анализ насочва мисълта към даден аспект за сметка на друг: например към умствени и емоционални характеристики, или към родствени връзки, или към химична структура, царство, дълготрайност на действие, миазматична обособеност, патологичен афинитет, тъканен афинитет и прочее, и прочее. Ползването на систематизация безспорно улеснява, но макар да звучи добре, не винаги е толкова хубаво, колкото изглежда.

Materia Medica на Тесте

Първи за систематизация е мислил сам Ханеман – какво иначе представлява разделянето на лекарствата на антипсорични и не-антипсорични в Хроничните болести? Бьонингхаузен на свой ред е търсел начин да улесни търсенето в Materia Medica за целите на по-лесното правилно хомеопатично предписание; известни са трудовете, които е създал той на тази плоскост, извън работата му по реперториумите. Херинг пък е събирал цял живот записки за клинично потвърждение на лекарствените симптоми от доказванията – една твърде обширна систематизация, но все пак е такава.

Предлагам да видим, какво е мислел за систематизацията Жозеф-Алфонс Тесте (1814-1888) – френски лекар и хомеопат, съвременник на Ханеман, Бьонингхаузен и Херинг. Това е един от трудовете по ММ, които аз не използвам много често; ще се опитам по-долу да дам отговор, защо това е така. Интересно, донякъде нетипично за хомеопат е мнението на Тесте за основите на систематизацията; то донякъде хвърля светлина и върху френската хомеопатична мисъл от края на 19 век. Най-известният му труд е неговата Систематизирана и практически организирана Materia Medica, която предлага сравнителен анализ на лекарствата, групирайки ги по едни по-различни признаци. Ето една извадка от Въведението на автора към книгата, което само по себе си представлява едно твърде любопитно, доста обширно четиво.

„Освен доказванията, които подложих на внимателно изучаване, аз използвах следните три източника, за да систематизирам лекарствата: 1) Естествената история на източниците, 2) Познатите им ефекти върху животни от различни видове, и 3) Последно и най-главно, историята на емпиричното им приложение.

1) Естествена история – тук нямам предвид означаването на царството, от което произхождат лекарствата, нито семейство, род, вид и т.н. Смятам, че тези подробности са от второстепенна важност за лекаря. Далеч по-съществено по значение за лекаря е, според мене, да е запознат с регионите по света, от които са добити лекарствата и с особената природа на местата, където те спонтанно се намират (или които обитават). Казвам „спонтанно“, защото всички знаят колко често растения се пренасят, и как растящите на юг лесно се появяват и на север; как обитаващите влажни блатисти почви растения биват привиквани към сухи места; или срещащите се по склонове и планински ливади растения се местят в долини и ниски области, и т.н. Но независимо от добре известния факт, че преместените растения губят изцяло или частично своите лечебни свойства, единствено чрез изучаването на техните географски и топографски условия можем да се надяваме, както скоро ще се уверим, да открием конкретни специфични особености на тяхното предназначение.

Колкото повече изследваме общите връзки между нашите лекарства и болестите у човека, толкова по-поразени сме да узнаем едно любопитно обстоятелство: че тъкмо в районите, където преобладават определени патологии, по милостта на Създателя съществува изобилие от субстанции, които са най-подходящи да ги излекуват. Такова съвпадение може да бъде единствено резултат от климатични, хигрометрични или телурични влияния, които, въздействайки едновременно върху растенията, животните и хората в една и съща област, създават у тях специфични елементи на подобие; тях законът similia similibus ни разкрива чрез патологичните им последствия. Това съвпадение може да се преценява по какъвто начин ви е угодно – онова, което ми се струва неопровержимо е, че то съществува. Ето няколко примера: червеното кучешко грозде[1], което толкова често даваме за ефекти от продължително или кратко излагане на студ, предпочита влажни и студени местообитания. Аконитът, напротив, расте по върховете на планините и кореспондира, както добре знаем, на възпалителни трески и остри флегмазии, на които обитателите на планинските области са изложени в следствие на обичайната жизненост на конституциите им и сангвиничния им темперамент. Нукс вомика пък, която толкова успешно преборва дизентерии и жлъчни инфекции, расте в Източните Индии, които са родина на този вид оплаквания; от Североизточна Европа, където се заражда скрофулата, добиваме дивата теменуга[2], чиято ефикасност при тази болест толкова често се потвърждава. Copaiva е може би единственото лекарство, с което някога е била излекувана plica polonica, и то никъде не се намира толкова обилно, както в Полша. Цедронът[3], който е възхитителен антидот на отровата на кроталовите и кораловите змии, расте почти изключително в области, където се развъждат тези опасни влечуги. Трябва ли обаче да заключим от тези факти, които лесно мога да умножа до безкрайност, че всяко лекарство е изключително адаптирано към ендемичните болести в страните, откъдето е добит източникът му, или към повечето индивиди, чиито конституции са сходни с тези на жителите на въпросните страни? Този въпрос, колкото и да е странен на пръв поглед, все пак представлява голям интерес. Без да се заемам с отговора му веднага, аз го предлагам на вниманието на хомеопатите като предмет на изучаване; даже да не притежават много опит по този въпрос, те несъмнено ще се съгласят с мене, че естествената история на източниците на лекарствата, изучавана от тази гледна точка, вероятно ще ни донесе полезни и ценни индикации[4].

2) Известни наблюдения и ефекти от лекарствата върху животни от различни видове.

Когато говоря за наблюденията на токсиколозите или инцидентни случаи на отравяния, аз добавям думите „от различни видове“, защото тъкмо на това отграничение почива практическата ценност на този въпрос.

Странно е, че при експериментирането с отрови върху животни физиолозите никога не си правят труда да изследват разликите в ефектите на тези отрови върху котки, морски свинчета, кози, зайци, грабливи птици, домашни птици и т.н. Да се каже общо, че животните, независимо към кой вид принадлежат, какъв климат обитават или каква храна ядат, устояват на разрушителното действие на различните отрови в зависимост от това, колко е голяма жизнеността им, би било твърдение, противоречащо на практиката. Възнамерявам да покажа по-долу по отношение на арсеника, розовия корен[5], нукс вомика и др., че някои животински видове устояват на някои отрови толкова повече, колкото по-слаба е тяхната (на животните) жизненост. От една страна признавам, че тези отрови  представляват източници на лекарствата, които най-често прилагаме; от друга страна съм принуден да разпозная съществуването на явни физиологични аналогии между идиосинкратичните разновидности на човешкия вид и главните типове от животинското царство, от месоядните обитатели на дивата природа до кротките преживящи в нашите обори; лесно е да се види как доказването на една и съща отрова върху различни видове животни проявява различия, които служат за полезни индикации.

3) Емпиричното приложение на лекарствата.

Във всяка ера сред лекарите се е наблюдавало два типа мислене – спекулативно и практично. Първият тип, това са склонните към изпадане в абстрактни генерализации, и те открай време са били посредствени лекари. Вторият тип, напротив, не придават голямо значение на системите и никога не прибягват до тях сляпо; те не признават друга истина от онази, която проявява незабавна и очевидна полза; и няма особено значение, защо полезността съществува, достатъчно е, че е факт. Всички велики лекари са били, и вероятно винаги ще бъдат повече или по-малко отдадени на емпиризма. Някои сред тях (и аз мога да спомена едно-две имена) изглежда са развили някакъв вид интуиция – а това е качество, което не представлява нито съждение, нито памет – която им подсказва във всички трудни случаи, кой е най-добрият метод на лечение; понякога те не могат да обяснят защо. Както и да е, всички истински наблюдатели от старата школа са еманация на този клас лекари.

Сред техните наблюдения има доста, които изглеждат, като че не са можели да бъдат постигнати по друг начин, освен чрез чисти опити; но които са добити явно по интуиция, или чрез един a priori начин на мислене; те трябва да изглеждат странно и даже неразбираемо на хомеопатичните практикуващи. Можем да споменем мимоходом, че алопатите даже не съзнават каква златна мина лежи погребана в аналите на собствената им доктрина. Забравени истини, и това не бива да ни удивлява, защото тези истини не са обосновани с достатъчно критерии по тяхна преценка. Лесно е обаче да се разбере, защо проучването на подобни документи представлява такъв интерес за мен, и защо се почувствах длъжен да събера колкото е възможно повече от тях.

На първо място бях сигурен, че ще открия там нови и поразителни потвърждения на хомеопатичния закон; защото оценъчното сравнение, каквото съм поставил в заглавната част на всяко лекарство, на успешните излекувания, постигнати от емпиристи и хомеопати в едни и същи случаи, показва, че те трябва да произтичат от същия закон – Законът на подобието.

……..

Така аз открих, дори и в алопатичните традиции, тоест в записания клиничен опит и независимо от всякакви патогенетчини изследвания, първите данни за логична систематизация на нашата Materia Medica[6]. Защо да се колебая да го призная? Предложеният труд почива в огромна степен на внимателно претеглени такива данни, сравнени едни с други и издържали тежкото изпитание на чистия опит.

Така, след като посветих няколко години на събирането на пълни и точни факти за всички наши лекарства, аз ги съпоставих и, най-сетне, ги класирах. След това усилията ми се съсредоточиха върху определянето на няколко типа, около които можеха да се групират аналогични лекарства. След много и болезнени прегрупирания, аз най-сетне се спрях на следващите двадесет типа:

Arnica montana, Mercurius solubilis, Sulphur, Arsenicum album, Pulsatilla, Sepia, Causticum, Ipecacuanha, Bryonia alba, Dulcamara, Chelidonium majus, Acidum muriaticum, Lycopodium clavatum, Zincum, Aconitum napellus, Conium maculatum, Thuja occidentalis, Chamomilla vulgaris, Atropa Belladonna, Ferrum metallicum.“

Тези двадесет лекарства Тесте е поставил начело на всяка група, а около тях е присъединил и така наречените от него техни аналози.

Изложението във всяка група е подредено, като първо са посочени общите симптоми на лекарствата от групата, списък на кореспондиращите болести и най-сетне студии за лекарствата. За всяко лекарство най-напред са разгледани ботаническите/химически характеристики; следва обширна информация за емпиричното му приложение в алопатията; накрая е секцията за хомеопатичното приложение на лекарството, която най-често препраща към Материя Медика Пура на Ханеман. Да видим извадка от главата за лекарствата от група 9, аналози на типа Bryonia, и част от студията върху Digitalis.

„Група ІХ. – Тип: Bryonia alba. – Аналози: Allium sativum, Lycopodium clavatum, Digitalis purpurea, Nux vomica, Colocynthis, Ignatia amara.

Всички тези лекарства действат с голяма сила върху месоядните животни, докато тревопасните животни и домашните птици почти не се повлияват от тях[7]. Този факт е от голямо значение. Не се колебая да заключа от него, че тези лекарства могат спокойно да бъдат извадени от списъка лекарства, необходими за лечението на болестите по конете, преживните животни и кокошите племена; всички те трябва да бъдат запазени за болести по месоядните домашни животни. Този факт е от еднакво значение за хуманните и ветеринарните лекари. Симптомите, които Bryonia и аналозите ѝ произвеждат, независимо от редките и особени симптоми, с които всяко лекарство се отличава от другите, са причинени от обичайно или инцидентно прехранване, или от изключителната и прекомерна употреба на животинска храна без изключение, дори без оглед на различията в конституционалните идиосинкразии на пациентите. Тези лекарства трябва, следователно, да са приложими главно за индивиди, предразположени към преяждане, които имат силни конституции, по-скоро са мургави, отколкото със светла кожа, и с набита плът, макар да се среща и склонност към затлъстяване. Опитът е доказал това. ………….

Общи характеристики: Избухливост; склонност да се разгневяват; някакъв вид вътрешна концентрирана мания, в някои случаи; нежелание за компания; апатия; примирение (вторични ефекти). – Прилив на кръв към главата, до степен да причинява припадък (в началото на действието); пулсиращо и разпъващо главоболие; студена или топла пот по челото. – Горещина по лицето; частично изпотяване по лицето; червенина по лицето; жълт цвят на лицето; притискащи тегления от едната страна (общ ефект) на главата, лицето и даже врата. – Кръвоизлив от носа. – Болезнено подуване на паротидните жлези и останалите жлези в горната половина на тялото; синкаво подуване на устните. – Езикът е обложен в бяло; изтичане на слюнка след всяко хранене, особено след вечеря, понякога дори без да са яли нещо; лепкавост и горчив вкус в устата; усещане, като че ли постоянно от хранопровода се издига горчива течност в устата, макар че не усещат гадене. – Усещане за подуване, грапавост или разязвяване във фаринкса, с обилно отделяне на леплива слюнка. – Намален апетит; крайно отвращение към животинска храна, а понякога и към всеки вид храна; гадене и отвращение дори при вида на храна (главни симптоми, които може да продължават със седмици и месеци, и понякога наистина се случва така, при дигиталиса). – Чувство за глад без апетит; усилен апетит (вторичен ефект). – Желание единствено за студена вода; всякакви видове хранителни напитки, като бирата (с изключение, в някои случаи, на студеното мляко), предизвикват отвращение и гадене. – Повръщане на твърда храна, не на напитки (студена вода). – Жлъчно повръщане (първичен ефект). – Натиск, прорязващи или жилещи болки под лъжичката, особено когато се движи. – Разкъсващи болки в корема; чувство за пълнота и смъкване надолу в хипогастриума; асцит. – Метеоризъм; болезнено разтежение на корема от газове; болките са в корема, до ребрата, тук и там (причинени от затлачени газове); ингвинална херния; често изпускане на газове. – Прорязваща колика като след простуда, с позиви за изхождане, които общо са неефективни; болезнена и изтощителна диария; диария с отделяне на глисти; диария с тенезми, като при дизентерия (незабавни ефекти). – Запек, който често е упорит и болезнен (вторичен ефект), но който изглежда настъпва изведнъж и е водещ симптом на Bryonia и аналозите ѝ върху храносмилателния тракт. – Тенезми в пикочния мехур; оскъдна и пареща урина, с често желание за уриниране; задържане на урина (първични симптоми, които обаче могат да последват и след отделяне на обилни количества прозрачна, светло оцветена урина); значително усилване на секрецията на урина, както при диабет (вторични симптоми). – Хрема, по-скоро суха, отколкото течна. – Кашлица със слузесто охтрачване, но с тенденция да става суха; остри бодежи от двете страни на гръдния кош; стегнатост в основата на гръдния кош, като че диафрагмата не може да се спусне надолу при издишане; пулсираща болка в основата на десния бял дроб. – Бодежи в сърдечната област; болезнено сърцебиене; серозни ефузии в гръдния кош. – Притискащи, разпъващи болки в частите, където мускулната система е най-мощно развита, като врата, гърба и областите около подвижните стави. – Пулсиращи болки тук и там. – Горещи отоци по засегнатите части (първичен симптом), а след известно време – атрофия на тези части (вторичен симптом). – Влошаване на болките в частите, върху които не лежи; тези болки като общо правило са предимно в дясната страна на тялото. – Инфилтрации по крайниците. – Влошаване на най-голям брой симптоми от усилие, на открит въздух, или при влизане в топла стая, идвайки отвън.

Фебрилни симптоми, които могат да се представят в три отчетливи последователни фази, както следва: 1) Учестяване на пулса; увеличаване на общата температура (тези симптоми са краткотрайни в общия случай, ако изобщо са доловими). – 2) Забавяне на пулса, което понякога стига до крайност; със или (по-рядко) без аритмия; когато се надигне разтрисане, температурата на тялото значително спада, настъпват призляване, липотимия и т.н. Тези симптоми, които въпреки предшестващите ги, изглежда представляват първичните ефекти на лекарствата от тази група, могат да продължат дълго време – поне що се отнася до напръстника[8]. – 3) Последната фаза се характеризира с люта горещина на кожата, силно учестен пулс, атрофия и т.н.

Кореспондиращи болести: Главоболие (причинено от морални вълнения или преяждане). – Остър и хроничен гастрит. – Дизентерия. – Тифоидна треска. – Чревни паразити. – Воднянка (не кисти, обща). – Дизурия. – Диабет. – Ангина. – Белодробен катар. – Пневмония. – Плеврит. – Кардит. – Перикардит. – Аневризъм на аортата. – Плевродиния. – Галакторея. – Остър ревматизъм. – Скрофула. – Едем на крайниците, и т.н.“

…..

Digitalis purpurea, напръстник.

Двугодишно тревисто растение от рода Живовлекови (Plantaginaceae). Това красиво растение, което често се култивира в градините поради своите красиви, пурпурно оцветени цветове във форма на камбанки, разположени на дълги кичури, расте спонтанно и в голямо количество по сухи хълмове, песъчливи гори, покрай пътища и т.н. въпреки, че е доста често срещано в Гърция и Италия, все пак не е сигурно, че древните са го използвали в медицината. Някои автори предполагат, че на него Диоскорид е дал името baccharis, а сокът от него е използван за направата на baccharion, успокоителният мехлем на Хипократ[9]. Цветовете и листата на дигиталиса нямат мирис, докато не бъдат смачкани. Тогава те изпускат за кратко неприятен, повгигащ гадене дъх; имат горчив и леко парлив вкус.

Всяка част от това растение е есенциално отровна. Обаче, както нукс вомика, бриония и други растения, то засяга месоядните животни много по-силно, отколкото тревопасните. Гълъби и кокошки поглъщат цели паундове от тинктурата, без да бъдат унищожени от отровата[10], докато кучета биват убити дори от малки количества. Тези животни, според Giacomini, след поемане на отровата стават тъжни, губят живина; повечето губят и апетит; а някои напротив, стават лакоми. Екскрементите им са течни и обилни; животните се усамотяват; когато са принудени да вървят, те залитат; някои проявяват леки конвулсии и умират в състояние на маразъм след известно (по-кратко или по-продължително) време, според дозата, която са поели.

Колкото до физиологичното действие на дигиталиса, то е описано в някои алопатични източници твърде общо, и следователно незадоволително; знанието им за неговите терапевтични качества са извлечени главно от наблюдения над болни.

Според Мъри или по-скоро Boerhaave, Sehimann и Withering, чиито мнения Мъри записва в своята apparatus, ако дигиталисът бъде взет в твърде големи дози, разязвява устата, гърлото, хранопровода и стомаха; причинява гадене, повръщане, разслабва червата, световъртеж, мъгла пред очите, която придава на обектите особен зеленикав цвят; изтичане на слюнка, значително усилване на секретирането на урина, студена пот, липотимия, огромна тревожност, болки в ушите, хълцане, конвулсии, забавяне на пулса чак до 30 удара в минута; а в някои случаи, даже смърт.

„Дигиталисът“, казват Merat и Delens, „причинява гадене, световъртеж, болестност, тъга[11], изтичане на слюнка, повръщане, разслабване на червата, ускоряване на пулса и т.н. След тези проявления обаче се появява по-знаменателно явление, което Кулен първи е забелязал, и който се състои в бавност на пулса. Понякога и нервната система е засегната, и нерядко наблюдаваме сънливост, делир, оптични илюзии, слепота и т.н.“ Същите автори заявяват (но неправилно), че дигиталисът винаги предизвиква изтичане на урина, а понякога изпотяване.

Цитираният от последните автори Кулен е един от първите, отбелязали бавността и аритмията на пулса, причинявани от дигиталиса, наречен от него (много неправилно) опиумът на сърцето[12]. Обаче онова, което Кулен не е забелязал, но което е доказано по-късно от Saunders, Joerg и Maclean е, че бавността на пулса е вторичен ефект на лекарството; докато в началото на своето действие, дигиталисът почти винаги произвежда обратния феномен, а именно отчетливо усилване на честотата и силата на сърдечните удари. Saunders особено настоява на този момент: „Две хиляди на брой опити, проведени лично от мене или такива, на които лично съм присъствал, произведоха същия резултат, а именно, бързина и сила на пулса (през първите двадесет и осем часа)[13]“. Този автор ни казва, че е виждал пулса да нараства на 70, 90, 100, 110, 120 и дори повече удара в минута, „така че надвисва възпалителна треска, която без съмнение ще се развие, ако лекарят е успее да възпре действието на отровата.“

Обратното твърдят Rasori, Tommasini, Fanzago и др., които ползват дигиталиса като главен сърдечен супресант (hyposthensians cardiacus). Според тях дигиталисът е изключително и есенциално подходящ за хиперстенични болести на сърцето и кръвоносната система; веднъж установен този принцип, всичките им усилия били насочени към доказването, че туберкулозата, воднянката, скрофулата и други болести, при които дигиталисът е намерен за ефикасен, представляват всъщност хиперстения, или с техния израз, подостро артериално възпаление. …..…..“

Мисля, че приведените извадки от ММ на Тесте са достатъчни, за да е добил читателят  представа за структурата и съдържанието на книгата. Всеки може да види, че това е един труд, който си заслужава да бъде прочетен и взет под внимание; в който присъстват ценни подробности за емпиричната употреба на лекарствата. Тези източници са полезни, не бива да се пренебрегват, защото те привнасят към познанията ни за лекарствата. Въпросът е, дали те могат да служат за основа на хомеопатична систематизация на ММ?

Вижда се, че Тесте определено е проявявал особен интерес и доверие най-вече към наблюденията на „лекарите от старата школа“, както сам ги нарича. След като привежда още доста подобни примери от същите източници относно първичния и вторичния ефект от суровия необработен (алопатичен) дигиталис, по-нататък в студията си той пише:

„Ханеман отива твърде далеч, когато казва, че дигиталисът не може в никой случай да бъде успешно противопоставен на симптома „учестен пулс“, защото „няколко дена след като е причинил забавяне на пулса (първичен ефект), дигиталисът го прави неизменно по-бърз и по-малък (вторичен ефект)“. Това изявление се съдържа в бележка към дигиталиса във втория том на Хроничните болести. Но ако тази доктрина е вярна, ние не бива никога да борим запека с арсеник, невралгията с кафе и т.н., и т.н.; защото запекът е само вторичен ефект на арсеника, а невралгията, според доктрината на самия Ханеман в неговия трактат за кафето, е само вторичен ефект от него. Така че моите предположения обясняват как дигиталисът, както и всяко друго лекарство, ако бъде използвано емпирично, може да бъде хомеопатично на болести, които проявяват очевидно антагонистични симптоми…“

Разбира се, Тесте сигурно е имал своите основания за подобен извод относно Digitalis; той прави такива вметвания и на други места, относно други лекарства. За мене са смущаващи принципните положения, на които се опира неговата систематизация на хомеопатичната ММ. Класическата хомеопатия е различна наука от ботаниката, зоологията и от медицината, която прилага субстанции за лекарствени цели на антагонистичен принцип и в големи дози. Класическата хомеопатия е медицина, която прилага за лечение препарати, обработени по особен начин, разредени и динамизирани, след като са били доказани върху здрави хора на доброволен принцип. Това има предвид Ханеман под „чистия опит“ – един израз, който много често се среща в двата му основни труда. Той няма предвид клиничните наблюдения на лекари за въздействието на субстанции (необработени и в суров вид) в големи дози. Понятието „голяма доза“ Ханеман разяснява достатъчно ясно (на същите места), за да не може да настъпва объркване. Цитираните от Тесте наблюдения са резултат от клиничния опит на алопатичната школа, постигнати със суровата дрога (в най-добрия случай – разредена). Обаче между ефектите от разрежданията, суровите дроги и динамизациите има съществени различия, които трябва да са добре известни на един хомеопат. В тази светлина, третият (и основен) източник на сведения за лекарствата, цитиран по-горе във Въведението, на който Тесте базира своята систематизация, е за мене спорен от хомеопатична гледна точка.

Относно Digitalis: Сама по себе си бележката на Тесте за вторичните симптоми се отклонява от принципите на избор на хомеопатичните лекарства, и от понятието „характеризиращи симптоми“. Тъкмо първичният ефект е този, който хомеопатът трябва да сравни със симптомите, които търси да излекува у болния човек посредством вторичния ефект на лекарствата (тоест реакцията на жизнената сила). За да вземем пример: ако пулсът на човека е твърде ускорен, това е симптом, чието подобие трябва да се търси сред първичните ефекти от хомеопатичното лекарство, проявени в доказването; защото желаният резултат е забавянето на пулса, а не обратното. Така че лекарство, чийто първичен ефект е забавянето на пулса, в случая то ще действа антагонистично, а не хомеопатично.

В преамбюла към доказването на Digitalis, Ханеман пише така:

„В особено редки случаи, когато несъзнателно са използвали растението при поразяващо подобие между симптомите на болния с тези, предизвиквани от напръстника, алопатите са постигали чудеса със стремително бързи излекувания. Но истинският хомеопат никога няма да го използва във вреда, а единствено за спасение на пациента; той няма да приеме за негова индикация бързия пулс, както приемаше обичайно старата школа; защото макар първичният му ефект да е силно забавящ пулса, вторичният причинява прекомерното му ускоряване – защото такова е контра-действието на жизнената сила.“

Цитираната бележка на Ханеман от Хроничните болести е към симптом 667 от доказването и буквално гласи:

„Най-честият и сигурен феномен на напръстника е, че до няколко дни след първоначалното забавяне на пулса (първично действие) настъпва обратния феномен (реакция, или вторично действие) – много по-бърз и по-малък пулс, постоянно поддържан от жизнената сила. Това показва колко много са виновни лекарите от старата школа, които са успели да произведат трайно нисък пулс с постоянната употреба на напръстника, и по този начин често са ги убивали.“

Самият симптом 667 е на трета степен в доказването на Ханеман:

„Крайно бавен пулс през първите четиридесет и осем часа; но последван от по-забързан, но по-потиснат пулс.“

Ще оставя отворена тази тема, за да направи всеки собствена преценка на правотата на двамата автори. Привеждам само потвърдените в хомеопатичната практика характеризиращи симптоми от доказването на Digitalis (само тези на четвърта степен), които намираме в секция „Сърце“, том V от Насочващите симптоми на Херинг:

„Бурно, но не много бързо биене на сърцето. – Внезапно бурно биене на сърцето, с нарушаване на ритъма; чувство за надвиснала смърт, с ужас и тревожност; най-слабото движение усилва тревожността и сърцебиенето. – Внезапно усещане, че сърцето сякаш е застанало неподвижно, с огромна тревожност и нужда да задържи дъха си. – Сърцето е сякаш изгубило своята сила; ударите му са по-чести и пресекващи, понякога нередовни. – Сърцето е отслабено, без клапни усложнения. – Сърдечен оток и много силна аназарка; крайниците са студени и сини; потъващо усещане в сърцето. – Нишковиден, бавен и пресекващ пулс. – Пулсът е много бавен и много слаб. – Нередовен, малък пулс.“

Виждаме, че е нужно да се прави преценка коя от многото аналитични систематизации може да бъде приложена. За целта хомеопатът трябва добре да познава характеристиките на лекарствата. Не съществува лесен начин за научаването им, само системното изучаване на доказванията, като се започне от най-ранните, класически източници; за да можем след няколко години на натрупване да обърнем поглед към системите за прилагане на Materia Medica чрез разните групови анализи. Познаването на лекарствата прави всеки метод приложим и всеки групов анализ – възможен.

[1] Dulcamara – Б.пр.

[2] Viola tricolor – Б.пр.

[3] Cedron – Б.пр.

[4] Един пример: и Ars, и Verat лекуват холера, чиито главни симптоми и двете наподобяват. Обаче какъв клас пациенти биват излекувани главно от Verat, който расте в Северна Европа и по планинските върхове? Това са пациентите със сангвиничен темперамент, бързи, живи, които не биват така отслабени от дълги пристъпи, както онези, които се поддават главно на Ars.

[5] Spigelia – Б.пр.

[6] Доколкото обстоятелствата позволяват, аз съм посочвал източниците, от които съм добивал въпросните документи. Отхърлил съм всички клинични сведения от полифармация или смесени лекарства, като недоказващи нищо и несъдържащи истинско значение. За съжаление те са мнозинство. Достойно е за съжаление, че толкова много добри лекари не могат да устоят на изкушението да смесват лекарствата! Дори само тази злоупотреба е достатъчна, за да попречи на терапията на старата школа някога да стане научна.

[7] Тази забележка се отнася и за всички лекарства в групата, които са били изпробвани върху животни. Чесънът не е сред редовните експерименти, тъй като е крайно неприятен за котките, които даже сварен го ядат с огромно отвращение. Иска ми се да видя подобни опити с ликоподиум, въпреки че вероятно той не е толкова подходящ, както другите аналози на бриония към конституциите и болестите на употребяващите много месо за храна.

[8] Digitalis – Б.пр.

[9] Вижте Диоскорид, ММ, глава 51, книга ІІІ.

[10] Giacomini, Trait. Phil. de mat. med., p. 609.

[11] Този симптом е наблюдаван от старата школа даже при животните.

[12] ММ, том VІ, стр. 179.

[13] Essay on Digitalis purpurea от доктор Saunders, Президент на Медицинското общество на Единбург. Трябва да се отбележи, че така наречените от Сандърс опити, с изключение на един, който лично той е провел, представляват клинични наблюдения. Сандърс давал дигиталис в малки дози и това била причината пулсът да скача първоначално; което всъщност, противно на мнението на Сандърс, е вторичен ефект на дигиталиса. В действителност, щом тези малки дози бъдат увеличени достатъчно, за да интоксикират организма, първичният ефект – тоест забавянето на пулса – веднага става явен.

©Преводът на извадките от: Materia Medica: Arranged Systematically and Practically by A. Teste, The Chronic Diseases by S.Hahnemann, The Guiding Symptoms of Our MM by C.Hering, е извършен от  ©Цветана Коджабашева, 2018.
Източник на снимката на дигиталис: By H. Zell (Own work) [GFDL (http://www.gnu.org/copyleft/fdl.html) or CC BY-SA 3.0 (https://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0)], via Wikimedia Commons